Читать «Децата на обединеното кралство» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Децата на обединеното кралство

„Ако един брат или сестра са голи и нямат дневна храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте и насищайте се, пък не им даде което е потребно за тялото, — каква полза? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“

(Йак. 2:14-16)

Студът скова изведнъж. През този декември само за три дни температурите паднаха с двадесет градуса, а с мразовития вятър дойде и още по-безмилостна истина: отново покачване на цените на всичко, което се купува с пари! Палтото ми не помни на колко години е, но вече се забелязва, че е износено и мисли за контейнера с отпадъци. Като не посмях да дам месечната си заплата за ново, влязох в едно от многото магазинчета за дрехи втора употреба. Магазинчето е пълно с дарения от Обединеното кралство на Англия. Добродетелни англичани предлагат неизносени свои дрехи като дарение за братя и сестри от по-бедни народи… Великите държави навярно също имат своите аномалии между богати и бедни, но не съм аз човекът, който може да лекува болестите на обществото. Днес изпитах велика любов към сърцата на онези хора, които бяха предоставили за нас своите земни дрехи. В това магазинче едно палто струва колкото четири български надници на санитарка; а една зимна фланела — колкото пушено пиле или колкото килограм сирене, или колкото седем хляба или четири дни отопление на стаята с парно… Избрах чудесна фланела в бордо. На етикета пишеше, че е 100% вълна. Купих и някакво старо палто, но значително по-ново от моето в гардероба…

Когато се върнах вкъщи, първо облякох фланелата. Веднага усетих мирис на скъп парфюм. Няколко бели косъмчета от ангорска котка се бяха заболи в нишките на плетката. В малкото джобче до ревера се виждаше бяла копринена кърпичка. Към тялото ми придойде прилив на топлина, на забравен уют. Долових го като състрадание на полярна мечка, която с тялото си иска да стопли замръзнал човек… Стана ми толкова хубаво, че извиках и бръкнах в джобовете. В дясната ръка улових хартия, забравена от предишната собственичка. Извадих ръката си и в дланта видях неголям лист, сгънат на четири. От листа полетя банкнота от петдесет евро, а редовете бяха изписани на изискан английски език:

„Непозната госпожо, извинете, че изпращам фланелата, която съм обличала няколко пъти, но само преди минути по телевизията съобщиха, че много хора в Европа нямат пари да си купят нови дрехи. Гласът на говорителката призова към дарение. Понеже при нас е много студено, изпращам Ви фланелата, с която седя пред камината. Вдовица съм, на 67 години. Имам дъщеря и син, които са семейни и живеят извън Англия. Имам голяма къща с градина, живея усамотено в своето малко кралство… Не зная при кого ще попадне фланелата, но ви изпращам тези пари, за да си купите сладкиши или някакъв малък подарък за Коледа. Бъдете честита и обичайте хората около себе си. Ваша Стейси Лонгман.“

Оставих писмото на масата, поисках да отговоря веднага, ала благородната госпожа не беше оставила своя адрес — за нея дарението не би могло да е толкова важно, че да очаква думи на благодарност… Въпреки това почаках всички вкъщи да се приберат, да покажа покупката си и да споделя за подаръка от фланелата. Изненадата на неочаквания жест ни топлеше дори когато по телевизията гледахме какви ли не гадости, а новините преливаха от нерадостни новини… Когато къщата ни утихна и телевизионната говорителка пожела на всички „лека нощ“, поисках да пиша на една жена, която не ме познава, но е пожелала да ми достави радост за празника на Рождество Христово. И й написах: „Уважаема госпожо Лонгман, аз имах възможност да купя фланелата, с която Вие навярно сте обичала да четете пред камината книги или да гледате телевизия. Казвам се Евдокия Тодорова. Живея в България; скоро навърших 37 години. Имам две деца и съпруг, който от половин година не е на работа, закриха предприятието. От десет години съм камериерка в хотел и в това време успях да разбера, че везните на правдата и богатството между хората са несъразмерни. Не съм толкова бедна, че да нямам пари за храна на семейството си, но и не съм като някои млади дами на улицата, които показват своето състояние чрез витрината на тялото си. Не се оплаквам. От покойната си майка съм запомнила: «Колкото и да нямаш, знай, че някъде живеят хора по-нямащи от теб!» Ето защо с тази наследена истина, неотдавна написах в дневника на двете си дъщери една моя: «Много от хората щом се замогнат, започват да обичат само ближните, от които имат полза. Деца мои, никога нямайте блага, които биха ви лишили от скромност и благоприличие.»… В момента в стаята съм сама и Ви пиша, облечена в топлата Ви фланела. Навярно можех да изкарам зимата без тази дреха, но вече усещам колко е хубаво, че я имам! Когато човек направи нещо добро за една непозната душа, както сте постъпила Вие с вашето дарение и с банкнотата от петдесет евро, това никога не може да остане незабелязано и незапомнено. Така нашето семейство, когато се събере около коледното дръвче с приятели, за празничната вечеря ще имаме печено пиле, бутилка шампанско, сладкиши, цветя, закупени с вашите пари. Ще съобщим на всички за госпожа Стейси Лонгман и ще изпеем за Ваше здраве «Честито Рождество Христово». Още сега започвам да моля Бог да ви изпрати много приятели в празничните дни, за да не останете сама в малкото си кралство. И ние ще бъдем с вас!…“