Читать «Детство мое» онлайн

Паула Лайт

Детство мое

Някога великият руски писател Достоевски е казал в безсмъртния си роман „Братя Карамазови“, че вечното щастие на цялата цивилизация, построяването на най-великото и бляскаво бъдеще не струват нищо и са по-ненужни и по-отвратителни от бунище, ако в темелите е зазидана дори една сълзица на дете, което не сме утешили и спасили.

Съгласна съм с всяка дума на тази негова мисъл, защото децата са нашето чисто минало, преди да се оваляме, в калта на грубия си живот и да се покварим и нашето жадувано бъдеще. Те са надеждата, че някой ден човекът може да стане по-добър, по-мъдър, по-състрадателен и по-щастлив. Чрез начина, по който се грижим за децата, определяме същността на своето утре дали градим кула от светлина или злокобен черен обелиск.

Всяко човешко същество се ражда чисто и невинно и, както казва, Джеферсън, с право на свобода и щастие. Новият човек е tabula raza, неизписан лист хартия и още в първата година другите поставят начало на книгата на живота му. По страниците й началните редове се изписват от родителите, учителите, държавата чрез нейната политика към младото поколение. За жалост, може да бъдат писани и от костеливата ръка на мизерията или от черните, мръсни лапи на злото, покварата и жестокостта. Човек не се създава сам. Книгата, прекрасна поема или долнопробен пасквил на ужаса е сътворена в съавторство на цялото общество.

Дечицата са прозрачни кристали, които поне в началото, не могат да лъжат, да хитруват, да бъдат лицемерни. „Чрез устата на децата говори истината“ — казват гърците и са прави.

Наред с това, у невинните крехки същества блести повече духовност, отколкото у нас, възрастните, загрубели от делника. Душата, неомърсена от взаимодействието си с тъмната материя, помни: Тя помни Създателя, смисъла на битието, пътя на дъгата, по който е слязла при нас. Единствено бебето Уенди може да види духа Питър Пан и го вижда само, докато порасне. Децата имат зрение за незримото, усет за недостъпните мистерии и у тях, точно като в сърцето на кристал, танцува светлината. Затова Иисус е призовал точно дечицата да го последват. Затова в Средновековието, за да контактуват с евокираните ангели, окултистите са използвали посредничеството на дете. Аз мисля, че ако Бог избере да ни заговори пряко тук, на земята, този път ще го стори чрез детски устни.

Понякога, когато гледам през прозореца как дечицата си играят, виждам бъдещи музиканти, писатели и мъдреци или просто бъдещи честни и добри хора. Но виждам също и бъдещи престъпници, лицемери, мижитурки, тирани и злодеи. Защото глината е в процес на извайване. Кой е ваятелят ли? Ами, всички ние.

Хайде, нека тогава се погледнем искрено един-друг в очите и да си отговорим: Справяме ли се добре? Ваеме ли същността на новите хора с грижа, преданост и любов? Или безнадеждно сме се заразили от нечовешката философия на комунистическото възпитание и следваме принципа на Макаренко, че човекът не се вае, а се кове?

Спомням си една ужасяваща алегория във видеоклипа към „Стената“ на Пинк Флойд. Млади, невинни същества, различни, свежи и одухотворени чакат в редица и ковейрът ги поглъща. Това е месомелачка за души и от пъстрия букет на индивидуалното многообразие излиза една обща, тъпа, хомогенна кайма. Това ли вършим при изпълнение на най-отговорния си дълг като човешки същества? Превръщаме ли новите хора в сиви, еднотипни автомати, излети от един калъп? Къде тук е духовната любов, грижата за младите и неукрепнали същества, които са в началото на пътеката на живота?