Читать «Ден след» онлайн

Симеон Симов

Ден след

Каменистият път се проточваше далеч, далеч по посока на залязващото слънце. Пустотата му изглеждаше вечна като самия него. Единствени малките облачета прах, появяващи се тук и там, сякаш изпод копитата на невидими конници, разсейваха натежалата във въздуха самотност на пустошта наоколо. Но ето че една малка точка се превърна в човешка фигура, пристъпваща бавно напред по заоблените камъчета. Тя стигна до завоя и спря като закована. Едва сега човекът бе забелязал, че това, което преди малко бе взел за камък край пътя, всъщност бе приседнала жена. Той пристъпи и клекна пред нея. Празният й поглед продължаваше да бъде насочен право напред, но въпреки това, нещо подсказваше, че го е забелязала. Пътникът внезапно се сепна и почти извика:

— Ти ли си това…? Какво правиш тук?

Тя извърна очи към него и сякаш на себе си каза:

— Знаех, че ще те срещна тук.

— Как разбра?

— Той ми каза.

— Той… Жив?!

Очите на жената се насълзиха и тя каза, едва сдържайки плача си:

— Страх ме е, че ще го изгубим…

— Но как е той?

— Треската му се засилва… Няма да се пребори…

Мъжът прехапа устни и след кратко мълчание попита:

— Кога успя да го вземеш при себе си?

— Едва вчера.

— Кой ти помогна?

— Никой, сама го извлякох.

— Как така?… Освен това, гробът не се ли пазеше?

— Успях да ги подкупя.

— Но как е възможно?

— Знаеш как — безизразно отвърна тя. — Не ме гледай така.

— Къде е той сега? — смени темата мъжът.

— Скрих го.

— Наблизо ли е?

— Да, но трябва да побързаме.

* * *

Мракът в стаята се разсейваше единствено от бледия пламък на догарящата свещ, към която бе обърнато восъчното лице на лежащия в дрипите на пода. Новопристигналият приклекна до него и тихо каза:

— Учителю…

Просналият се като мъртъв отвори очи и промълви:

— Радвам се да те видя.

— Как си, Учителю? — жалостиво и загрижено попита приседналият на постелята.

— Благодаря, недобре — усмихна се в отговор Учителят.

— Аз вярвах, вярвах в чудото и ето те сега… — започна просълзен пътникът, но Учителят го докосна по ръката, за да замлъкне.

— Аз най-добре знам кой какво си мисли, така че, моля те, спести си труда.

— Но…

— Замълчи. Въпреки всичко, доверието ми в теб е най-голямо, така че можеш да бъдеш спокоен за душата си. На теб ще възложа задача, която може да бъде изпълнена само от истински вярващия.

— Какво ще наредиш да направя?

Учителят бавно извади една окъсана книга изпод главата си.

— Словото — започна той — не е достатъчно, защото само писаното остава. Все повече се страхувам, че ако делото ни успее, мнозина ще започнат превратно да тълкуват преразказаните ми думи. Никой пророк не е останал, без да напише книга. Ето защо, тук включих всичко, което съм учил и правил. Така всеки, който повярва в мен, ще може да черпи от извора на чистата истина.

— Веднага ще отида при останалите, за да започнем преписите.

— Не, не, не. Точно от това се страхувам. Всеки един от тях има свои интереси и се опасявам, че тези знания ще бъдат използвани за зло. Страхувам се и от това, че могат да те обявят за лъжец и предател, защото много от написаното няма да им се хареса. Моля те, пази тази книга като душата си. Не се доверявай на никого. Остави ме сега. Това, което ще последва не е за твоите очи. Искам вярата ти да остане чиста. Сбогом!