Читать «Девойката от развалините» онлайн - страница 5

— Какви са тези езера? Нали там трябваше да минава пътя за Пулпудева? Не отговорих. Вървях мълчаливо. Внимателно следях реакциите и. Логично беше съвременността да я изненадва.

Така започна нашата одисея с Летия. Един цял месец живяхме усамотени в моята вила. Беше цял месец на щастие и недоразумения между хора живели в различни епохи. Летия се чудеше на всичко. Задаваше много въпроси, на които трудно можех да отговоря. Беше умна и съобразителна. Това донякъде улесняваше задачата ми. Често я оставях сама, нали трябваше да ходя на работа. Постепенно се променяха и моите навици. Вече не се заседявах с компании. Бързах да се прибера. Животът ми мина някак в друго русло, по-жизнерадостно, по-весело. Цялата тази промяна в моя живот се дължеше на нея.

Почти се бях отърсил от мисълта за невероятните обстоятелствата при които я бях срещнал. С една дума предишният ми живот се обезцвети и избледня. Бързо свикнах с нея. Неусетно се случи и онова, което се случва между мъж и жена. Разбирах, че не постъпвах разумно, но какво можех да направя. Човек някак трудно сдържа чувствата си при такава красива жена край себе си. Никой не би устоял на чара и. За нея обаче продължавах да бъда бог, макар и бог от плът и кръв. Не без удоволствие констатирах, че такъв и по-харесвам. Многото непонятни за нея неща все още не можеха да съборят оная невидима преграда между нас.

Ако и бях казал истината нямаше да ме разбере. Истината за времето и неговите необясними и за мен явления. Спестих и го…

Наближаваше средата на септември. В хубав слънчев ден, преди да изляза, Летия ме спря с въпроса.

— О, Дионис, наближава твоя голям ден. Племето ми чака твоята помощ. Трябва да се върна и предам думите ти.

Не обърнах внимание на думите и. Не осъзнах дълбокия им смисъл. Това бе фаталната ми грешка.

— Ще помогна на племето ти, разбира се! — целунах я на изпращане.

— Тогава ти ще ме имаш завинаги! О-о, Дионис, колко съм щастлива!

Думите и приех спокойно, без тревога. Ако бих могъл да зная за онова, което щеше да се случи, какво ли не бих дал за да я задържа. Тогава нямах и най-малката представа за това.

Върнах се късно вечерта. Във вилата не светеше никаква светлина. Потънала в тъмнина, тя се белееше самотно на фона на черната гора.

Дали не си е легнала? Винаги ме чакаше да се върна. Изпълни ме тревожно предчувствие. Ускорих ход. Кучето джафна радостно и се втурна да ме приветствува. Сега не ми беше до него.

Отворих външната врата и влязох. Беше тихо и пусто! Повиках я с име. Никакъв отговор! Лошо предчувствие ме обзе внезапно. — Къде ли бе отишла? Краката ми отмаляха. Седнах на стола, разтреперан и отчаян. Тогава внезапно си спомних последните и думи. Какво ли е искала да каже? Дали пък…!

Дали е използвала отново оня прах? Скочих! Трябваше да бързам за да я преваря. Трябваше да стигна преди нея до оня връх. Тя очевидно знаеше и друг начин за използване на тоя прах. Навън бе вече тъмно. Автобусът за язовир „Беглика“ отдавна беше заминал. Отскочих до съседа. След настоятелни молба той се смили и ми даде стария си автомобил.