Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 358
Сара Джанет Маас
Светлина засия отвъд затворените ми клепачи.
И в тишината… започнах да му разказвам.
За първата нощ, когато го зърнах. Когато чух онзи глас да ме вика към планината. Когато не можах да устоя на неговия зов, а сега… сега се чудех дали той самият не ме бе призовал на Каланмаи. Дали неговият глас не ме водеше.
Разказах му как се влюбих в него — за всеки поглед, всяка бележка, всеки път, когато ме беше разсмивал. Разказах му за всичко, което бяхме постигнали заедно, колко много значеше за мен; и още колко много път ни чакаше. Колко много
Отговори ми глух звук.
Отворих очи. Още един.
После гърдите му се издуха, надигайки главата ми.
Не смеех да помръдна, да си поема въздух…
Широка ръка погали гърба ми.
И Рис изграчи:
— Щом всички сме се събрали, положението или е много, много лошо, или много добро.
Касиан прихна в немощен смях.
Аз не бях способна да вдигна глава, не можех да сторя нищо друго, освен да го прегръщам силно, любувайки се на всеки удар на сърцето му, на всяка глътка въздух, на тътена на гласа му, когато Рис добави дрезгаво:
— За ваше сведение, дами и господа… Силата ми си е моята. Не съм ви ограбил.
— Май знаеш не само как да излезеш зрелищно на сцената — провлачи Хелион, — но и как да я напуснеш драматично.
— Ужасен си — смъмри го Вивиан. — Изобщо не е смешно…
Спрях да ги чувам. Рис седна и ме вдигна от гърдите си.
Отмести кичурите коса, полепнали по влажните ми бузи.
— „Остани с Великия господар“ — промълви.
Не бях повярвала, докато не погледнах лицето му. Обсипаните му със звезди очи.
Не си бях позволила да повярвам, че е нещо повече от някаква жестока заблуда…
— Истина е — увери ме той, целувайки челото ми. — И… има още една изненада.
Той посочи със зарасналата си ръка към Котела.
— Някой да извади клетата Амрен, преди да е настинала.
Вариан се завъртя към нас. Ала Мор вече препускаше към Котела и писъкът й, когато бръкна в него…
— Но как? — попитах.
Азриел и Вариан се спуснаха да помогнат на Мор и заедно издърпаха подгизнала фигура от тъмната вода.
Гърдите й се издигаха и спадаха, чертите й си бяха същите, но…
— Видях я там — обясни Рис. — Докато поправяхме Котела. Беше се запътила… накъдето отиваме всички след смъртта.
Амрен изплю вода и повърна върху скалата. Мор я потупа по гърба, шепнейки й успокоително.
— Затова й подадох ръка — продължи тихо Рис. — За да проверя дали не й се връща при нас.
А щом Амрен отвори очи и Вариан изпусна сподавен звук на облекчение и радост…
Разбрах — разбрах какво бе пожертвала, за да се върне. Върховна елфа — само това беше останало от нея.
В сребристите й очи вече не се виеше дим, нито огнени мъгли.
Излъчваха обикновен живот, без нито капка свръхестествена мощ.
Когато Амрен ми се усмихна… се почудих дали това не беше сетният й дар.
Дали… дали всичко не беше дар.
Глава 78
Сред необятното поле от трупове и ранени лежеше едно тяло, което исках да погреба.
След като Азриел се увери, че битката наистина е приключила, трите с Неста и Илейн се върнахме на онази горска поляна.
С огромно усилие оставих Рис да събере разпръснатите ни воиски, да отсее живите от мъртвите и да въдвори поне някакво подобие на ред.
