Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 355

* * *

Беше истинска дупка. Без въздух. Без живот. Без светлина.

Беше всичко, пръкнало се в самото начало. Преди светът ни да се роди от него с мощен взрив.

Но не принадлежеше тук. Може би един ден, когато земята остарееше и погинеше, когато звездите изтлееха… може би тогава щяхме да се върнем на това място.

Но не днес. Не сега.

Беше едновременно съществувание и нищо.

А зад мен… Силата на Рис беше нишката, по която щях да се върна. Несекваща светкавица, изригваща от мен в това… място. Готова да възприеме всяка потребна форма.

Възкресен и Погубен.

От едно далечно кътче на паметта ми, на човешкото ми съзнание… ме споходи споменът за стенопис, който бях зърнала в Двора на Пролетта. Закътан в потънала в прах, неизползвана библиотека. Разказваше историята на Притиан.

И на един Котел. Този Котел.

Когато го обгърнеха женски ръце… Целият живот на вселената се изливаше от него.

Протегнах своите, изпълнена от силата на Рис.

Двамата бяхме едно. Въпрос и отговор.

Не се страхувах от нищо. Не и когато знаех, че е до мен.

Свих ръцете си в шепи, сякаш можех да побера в тях отломките от Котела. Целият всемир в дланите си.

И заизричах последното заклинание, което Амрен беше намерила. С гърлото, съзнанието и сърцето си. С думи, дъх и кръв.

Мощта на Рис бушуваше в мен, извираше от мен. Котелът се появи.

Светлина танцуваше по нащърбените му ръбове, където счупените парчета се бяха съединили. Ето къде трябваше да го споя със силата си. За да стане отново едно цяло.

Долепих длан до Котела. Сурова, свирепа мощ рукна от мен.

Отпуснах се назад в прегръдката на Рис, без да се боя от силата му.

А тя изригваше и изригваше от него… като прилив на нощ от пръсната дига.

Пролуките между трите парчета засъскаха и започнаха да се сливат.

Празнината запълзя обратно към вътрешността на Котела.

Още. Трябваше ни още сила.

Той ми я даде. Рис ми даде всичко, което имаше.

Аз бях носител, приемник, свръзка.

Обичам те, прошепна Рис в съзнанието ми.

Просто се отпуснах назад, наслаждавайки се на топлината му, дори и намирайки се на това несъществуващо място.

Силата заизвира стремглаво от тялото му. Усука се около Котела. Аз повтарях заклинанието отново и отново, и отново.

Първата пукнатина зарасна.

Сетне и втората.

Рис потрепери зад мен и вдиша хрипливо. Опитах да се обърна…

Обичам те, повтори той.

Третата, последната пукнатина започна да се споява.

Силата на Рис замъждука. Но не спря да се излива.

Подкрепих я с моята — искри и сняг, светлина и вода. Заедно вложихме всичко. До последна капчица.

Докато Котелът не се възправи цял пред нас. Докато нещото от вътрешността му… не остана затворено там.

Докато не долових как слънцето пак затопля лицето ми. И не видях Котела до себе си — под ръката ми.

Откопчих пръстите си от леденостудения му железен ръб. И вперих поглед в мастиленочерните му дълбини.

Нямаше пукнатини. Беше цял.

Въздъхнах пресекливо. Бяхме успели. Бяхме…

Обърнах се.

Отне ми малко време да проумея онова, на което се натъкнах.

Рис лежеше проснат върху скалата с разперени под тялото му крила.

Изглеждаше заспал.

Но като вдишах…