Читать «Двойни игри» онлайн - страница 195

— Казвам ви, че беше Файн — държеше на своето Линкълн.

— Можеш ли да го докажеш?

Тъкмо там беше работата. Линкълн нямаше как да го докаже.

Минималната присъда беше доживотен затвор. Край на изисканите костюми и на отлежалото шампанско. Можеше да отърве смъртната присъда само ако в обвинението за организирането на терористичните нападения имаше някакви пропуски. Но дори да се откриеха такива, той пак нямаше да излезе от затвора, докато е жив.

73

В един прекрасен юнски ден Махоуни се срещна с Ема и Демарко в къщата на Ема. Познавайки нрава му, Демарко беше сигурен, че мотив за това посещение бе някаква егоистична причина. В Маклийн живееха богати привърженици на Демократическата партия, на които би могъл да гостува, или пък просто се беше отбил на път към летище „Дълес“ преди поредната екскурзия, платена с парите на данъкоплатците. Със сигурност се беше появил в района, защото това бе изгодно лично за него, а не за някой друг.

Ема, Демарко и Кристин седяха на верандата, пиеха лимонада и се наслаждаваха на прекрасните цветя в градината. Разбира се, кученцето на Кристин също беше част от компанията. Когато Махоуни се появи, първата му работа беше да огледа с разсъбличащ поглед късите панталонки на Кристин. В този поглед се съдържаше всичко, което можеше да си помисли един лъстив мъжкар за панталонките на красива лесбийка и онова, което се криеше под тях. Той грабна кученцето от ръцете й, вдигна го над главата си, погали го и обяви, че никога през живота си не е виждал по-красива купчина рошава козина.

— Как му е името? — попита председателят, успял правилно да определи пола на животинчето. Вероятно бе напипал миниатюрния орган под гъстата козина.

Демарко се извърна към Кристин, очаквайки отговора й с видим интерес.

Тя забеляза погледа му и леко се усмихна.

— Казва се Йо-Йо. Когато бях малка, имах куче, което се казваше Йо-Йо.

— Миниатюрен е като ухото на въшка — обяви Махоуни.

Кристин се извини, че трябва да направи гимнастиката си, и напусна верандата. Без да обръща внимание на мълниите в очите на Ема, Махоуни с възхищение огледа задника и дългите й крака, след което се тръшна на освободения от Кристин люлеещ стол и промърмори:

— Надявам се, че в тази къща ще се намери нещо за пиене.

— Боже господи! — направи гримаса Ема, но все пак се изправи. — Какво искаш? Бърбън?

— Със съвсем малко лед, ако може.

Когато Ема се появи отново с питието в една ръка и бутилка бърбън в другата, той вдигна глава и подхвърли:

— Значи и двамата сте на мнение, че цялата работа е постановка на Файн, а?

— Точно така — кимна Демарко. — Досега не се бях замислял за него, по простата причина че смятах, че не разполага с достатъчно пари. Някой е платил на Пю и Линкълн огромна сума за това, което направиха. Насочих вниманието си към Доблър и Идит Бакстър, дори към самия Бродрик. Но не и към Файн, защото той не разполагаше с подобни средства.

— Да, ама се оказа, че е разполагал — поклати глава Махоуни.

— Така е. Имал е достъп до всички средства, събрани от спонсорите на Бродрик. Казано с други думи, Файн е вършил точно това, в което обвинява Бродрик, но го е организирал така, че да хвърли вината директно върху шефа си, в случай че нещо се обърка.