Читать «Двойни игри» онлайн - страница 17

Но не го направи.

Демарко седеше в кабинета на Махоуни и зяпаше фотографиите по стените, за да прикрие нетърпението си. На тях шефът му се пъчеше в компанията на известни хора, предимно политици. Всички се бяха ухилили, сякаш умираха от удоволствие, че са в компанията на Махоуни.

Човекът, когото чакаха, закъсняваше вече петнайсет минути. Това беше нечувано. Махоуни караше хората да го чакат, просто защото беше груб и небрежен — а, да, понякога и зает, — но никой не си позволяваше да закъснява за среща с него. Махоуни беше висок метър и осемдесет — почти колкото Демарко, — но изглеждаше някак по-внушителен от него. Може би заради далеч по-голямата си маса, а може би и заради авторитета, който излъчваше. Председателят имаше твърдо и добре очертано шкембе, широк гръб и масивен задник. Гъстата му коса беше снежнобяла, чертите на широкото му лице бяха правилни, а сините му очи бяха воднисти, прорязани от червеникави жилчици. Очи на алкохолик, какъвто всъщност си беше. Подобно на бившата съпруга на Демарко, той също беше суетен и егоцентричен, майстор на заблудите и манипулациите. Но за разлика от Мари той беше умен. Изключително умен.

Мислите на Демарко машинално се връщаха към неотдавнашния телефонен разговор. Не знаеше как да постъпи. Не, това не е вярно. Това е пълна заблуда. Той прекрасно знаеше какво трябваше да направи. Абсолютно нищо!

Докато тези мрачни мисли пронизваха съзнанието на Демарко, председателят, запълнил креслото зад огромното писалище, водеше поредица от телефонни разговори. В момента на линията беше някой си Боб. Поне така го беше нарекъл в началото на разговора. После „Боб“ се превърна в „конгресмен“, а накрая стигна и до „малък алчен негодник“.

— Слушай какво ще ти кажа, малък алчен негоднико! В законопроекта са включени четири твои инициативи на стойност над шейсет милиона, включително някакъв шибан мост, който не води доникъде, но ще носи твоето име! Мисля, че това е напълно достатъчно!

Демарко постепенно разбра, че става въпрос за така наречения транспортен законопроект, след приемането на който трябваше да се асфалтират осеяните с дупки пътища и да се укрепят рушащите се мостове. Постепенно обаче предложенията в него набъбнаха до пет хиляди страници. Всеки член на Камарата се почувства длъжен да включи в закона максимален брой свои проекти, които имаха далечна или откровено никаква връзка с транспорта. Едно от най-абсурдните предложения беше за строителството на велодрум — стадион за състезания със спортни велосипеди. То беше включено в законопроекта с мотива, че подобно съоръжение ще стимулира раждането на легиони велосипедисти, което от своя страна ще се отрази благоприятно на националните магистрали, които щяха да бъдат много по-малко натоварени и нямаше да се ремонтират толкова често. Според Демарко това предложение наистина беше най-абсурдното нещо, което чу, откакто Махоуни започна разговора с конгресмена Боб.

— Вече шест седмици правя опити да приключа с всичко това — ръмжеше в слушалката Махоуни. — Бюджетът е с цели двайсет милиарда по-голям от предвиденото! Но натискът продължава, с всеки шибан… Какво?! Какво му е на езика ми?! Слушай какво ще ти кажа, гадно и лицемерно копеле: пет пари не давам какъв език използвам с теб! Писна ми вече! Достатъчно ми е, че не мога да укротя противниковата страна, но съм принуден да слушам глупостите и на хора от собствената си партия! Точно така, Боб, глупости! Я да те попитам защо, по дяволите, данъкоплатците трябва да плащат за изход от магистралата, който ги отвежда право в шибания мебелен магазин на зет ти?!