Читать «Две раси» онлайн - страница 2

При вътрешния вход на казиното един снажен, бръснат юначага в бели чорапи и верижка на шията изследва с поглед моя измокрен каскет и вдигната яка на пардесюто, сякаш иска да каже: „Я виж! Тоя пък екземпляр що ще тука?“… И смутен, аз поемам обратно по стъпалата към мократа улица.

Отсреща витрините излагат всичките свои блясъци: екзотични цветя, злато, коприна и бисери. Те се редят безброй, една до друга, ослепителни и замайващи, като фантастично огърлие на улицата, като лудешка оргия на сияния и багри под това черно небе.

Само в една от тях имаше нещо по-друго. Върху стъклото лъщеше златен надпис: „Au royaume des chiens“ — „Кучешкото царство“.

Вътре елегантна преградка делеше витрината на две топли гнезда, постлани с кадифени възглавки. В едното от тях, свит на кравай, с израз на отчаяна досада, спеше малък породист мопс, а в чинийка до носа му се мърдаше недоизядено суджуче. В другото, миниатюрно, обрасло в дълги, меки косми, въртеше очи смешно скитерие, едно от ония буболечки-кучета, създадени единствено да се гушат под скунксовите палта на нежните създания с подсенени очи и карминени устни. Малки картони в двата ъгъла сочеха цените на тия несравними животни: 3000 и 5000 франка.

Останах така, закован, една дълга минута пред изпотените стъкла на „Кучешкото царство“. И изведнъж в паметта ми се превъртя и закри всичко наоколо — друга картина, видена десетина дни по-рано.

Беше мразовит, мъглив ден в едно градче на Северна Белгия. Часовникът на готическата звънарня отзвъни 12, фабричните свирки вестяха обща почивка и тълпи работници тракаха с дървените обуща по камъните на църковния площад. Улиците пустееха, ритъмът на трескавия работен ден замираше за час, два. Изведнъж в дъното на някаква уличка екна многогласен лай: навързани за решетката на градския парк, двадесет-тридесет едри кучета ожесточено ръмжаха и се лаеха. До тях — малки колца за разнасяне на хляб, въглища, мляко и зеленчук; и разпрегнатите животни, настръхнали, нервни, чакаха господарите си да се върнат от обяд и да ги нахранят. Различни по ръст и козина, изкаляни и разрошени, с дебели кожени нашийници, наострени уши и блеснали очи — те чакаха своя заслужен къс хляб, който никога не им се дава достатъчно, за да бъдат винаги възбудени и бързи.

Извадих кифла и протегнах ръка към едно от тях: то се озъби, заръмжа и отвърна глава. В очите му светна сякаш човешка гордост: ние не приемаме милостиня…

По-късно из стръмните улички те отново мъкнеха своите колца, по-верни от конете, по-издръжливи от човека. А привечер, когато стоката бе разнесена, отвозваха към фермите и селата дебелите фламандци, седнали в колцата като в удобни файтони.

Те не приличаха, ония, на тия — тук, от витрината. Те нямаха порода: тяхната раса бе расата на неизвестните, на безименните, милионната раса, за която трудът е единствен дълг в живота. Те не познаваха досадата на безделието, нито липсата на апетит, не разбираха друга ласка освен ободрителното подвикване на техния господар.