Читать «Дванадесето пътешествие» онлайн - страница 3

По едно време, като включих спирачките, установих с ужас, че не работят и аз падам към планетата като камък. Надникнах през люка и видях, че спирачките изобщо ги няма. Помислих си с възмущение за неблагодарните изгонти, но време за такива размисли нямаше, защото вече пресичах атмосферата и ракетата започна да се нажежава до рубиненочервено — още миг и щях да изгоря жив.

За щастие в последния момент си спомних за машината, която забавя времето; включих я и направих хода му толкова бавен, че моето падане към планетата продължи три седмици. Измъкнах се по този начин от опасността и се огледах наоколо.

Ракетата беше кацнала на обширна поляна, заобиколена с бледосиня гора. Над дърветата с наподобяващи пипала на сепия клони излитаха изумрудени създания и кръжаха с голяма бързина. При вида ми в лилавите храсти се изпокри цяла тълпа същества, които удивително приличаха на хора, само че имаха лъскава яркосиня кожа. Вече знаех за тях някои неща от Тарантога, а като извадих джобния справочник за космонавти, получих малко допълнителна информация.

Според текста планетата се населяваше от биологичен вид човекоподобни същества, наречени микроцефали, които се намираха на много ниско равнище на развитието си. Опитите за контакт с тях не бяха дали резултати. По всяка вероятност справочникът казваше истината. Микроцефалите ходеха на четири крака, приклякваха тук и там, пощеха се с голямо умение, а когато се приближавах до тях, ме гледаха с облещени смарагдови очи и кряскаха без всякакъв смисъл. Въпреки липсата на разум те се отличаваха с добродушен и кротък характер.

Изучавах в продължение на два дена небесносинята гора и заобикалящите я обширни степи, а когато се върнах в ракетата, легнах да си почина. Когато вече си бях в леглото, ми дойде на ум за машината, която ускорява времето, и реших да я пусна в действие за няколко часа, за да разбера на другия ден дали това ще даде някакви резултати. Затова я изнесох не без усилие от ракетата, сложих я под дърветата, включих я на ускоряване и като се върнах в леглото, заспах праведен сън.

Събуди ме силно разтърсване. Отворих очи и видях над себе си лица на надвесени микроцефали, които, вече на два крака, разговаряха кресливо помежду си и въртяха с голям интерес ръцете ми, а когато направих опит за съпротива, едва не ми ги измъкнаха от ставите. Най-големият от тях, лилав великан, ми отвори насила устата и като пъхна вътре пръстите си, започна да ми брои зъбите.

Дърпах се напразно, а те ме изнесоха на поляната и ме завързаха за опашката на ракетата. От това положение виждах как микроцефалите изнасят отвътре каквото им попадне; по-големите неща, които не минаваха през отвора на люка, разбиваха предварително с камъни на парчета. Изведнъж върху ракетата и въртящите се около нея микроцефали се изсипа град от камъни, един от които ме улучи по главата. Понеже бях вързан, не можех да погледна натам, откъдето летяха камъните. Чувах само ехото от битката. Най-сетне миклоцифалите, които ме бяха завързали, се спуснаха да бягат. Притичаха други, освободиха ме от пленничеството и с признаци на най-голямо почитание ме отнесоха на раменете си дълбоко в гората.