Читать «Двамата литовци» онлайн - страница 2

Красимир Бачков

— Българино, хайде да ни караш до болницата!

— Защо? — недоумявах, да не би някой да е получил делириум тременс.

— Поляка Дерек се блъснал с колата си в един стълб. Трябва да се прелее кръв!

— Кой е тоя Дерек?

— Абе кой го знае, живее тук наблизо. И ние не го познаваме. Работник като нас. Просто трябва да помогнем на човека!

Аз скочих засрамен от леглото и след малко бяхме в болницата. Там се бяха събрали двайсетина наши съседи, повечето от руски произход и обсъждаха как, след двадесет часова работа, полякът заспал на волана, на връщане към квартирата си. Медицинската сестра отдели четири души, в това число и Алекс от кръвната група на пострадалия и им взеха кръв. На връщане Игор закачаше стария:

— От тебе вместо кръв, май източиха вино, а? Сега полякът ще се напие венозно!

— Трай, кутре! — сърдеше се Алекс, а накрая въздъхна — Кръвта трябва да се възстанови все пак! Българино, я спри в магазина! — Качихме три бутилки по пет литра вино и се прибрахме. Възстановяването започна веднага с пълна сила. Неочаквано, на другия ден двамата литовци събраха скромния си багаж в два сака, метнаха се на „Тойотата“ и се сбогувахме. Бяха си намерили работа в съседния щат и бързаха, да не би някой да ги изпревари и да им я отнеме.

Естествено, разменихме си адресите и аз им дадох моят в България.

— Светът е малък, българино! — дрезгаво изръмжа Алекс през спуснатото стъкло на колата. — Нищо чудно един ден пак да се срещнем!

Така се разделихме. Времето минаваше и като всеки непрокопсаник и аз не се напечелих в щатите. Изкарах малко пари и като се върнах, си купих една гарсониера в края на Варна. Започнах да се оглеждам за някое момиче, защото бях прехвърлил вече тридесетте и не ми се дивееше повече сам. Зажадняла ми беше душата за близък човек, за дечица. Сестра ми живееше с мъжа си при родителите ми, но не се имахме, защото отказах да й дам пари за кола като се върнах от Америка. Оттогава не си говорехме, а нашите мълчаха и не вземаха страна, защото бяха стари и болни, а сестра ми трябваше „да ги гледа“ един ден, като се наложи. Скоро си намерих работа като шофьор в една стокова борса и само чаках да ми свърши работното време, за да изляза из града за момиче. Обикалях кафенетата, баровете и дискотеките, но все не срещах подходящото създание от женски пол. Чат-пат закачах по някое курве, колкото да не забравя, че съм мъж, но момиче дето да ми влезе в душата не нацелих. Или аз не бях в час с разбиранията си за жените, или всички бяха станали проститутки. Върхът бе, когато една неделя мой бивш съученик ме помоли да го заместя в магазина му. Остави ми банкнота от петдесет лева да имам за ресто и отпраши към турската граница, където чакаше да му донесат стока. Останах сам в малкото магазинче, пълно с дънки, ризи и всякакви парцали за обличане. По едно време две жени решиха да купят нещо и се наложи да разваля парите, за да им върна ресто. Прескочих до съседния магазин и там една симпатяга ми услужи с дребни. Хвана ми окото значи и след малко се направих на разсеян и отново цъфнах при нея. „Къде — викам — има кафе наоколо?“, а тя веднага включи — „И аз — казва — не съм пила кафе тази сутрин, та ако искате, да идем заедно ей-там на ъгъла! Правят го много силно!“