Читать «Двама братя от Сърпица» онлайн - страница 3

— Трябваше да го видиш как ме стрелна с очи като звяр.

— Че как няма да те стрелне, като си дигнал желязната вила да го намушкаш.

На другия ден Гурко помъкна баба Гергина към града. Всичките селяни отидоха да жънат. Гурковица реши да пожъне нивата без мъжа си. Събра пет моми жътварки, ала вързач не найде. Къде не хлопа Всеки бързаше най-напред да прибере своето. Наближи пладне. Невестата влезе в пещника, посегна към полицата, където бяха наредени четири зачервени топли хлябове, и отрони един залък. В туй време някой хлопна вратнята. През прага на пещника надникна една почерняла брадясала глава.

— Ей ма и мене! — чу се бавен мъжки глас. Гурковица се обърна и очите й светнаха.

— Добре дошъл, драгинко! Господ ли те проводи! Тъкмо ти ни трябваше. Вързач си нямаме, драгинко!

— Бате къде е?

— Бате ти се запиля в града по съдилища, а нивата гори.

— Тъй ли — продума безучастно Никола и окачи на гвоздея пътна си торба. — А пък из останах без работа. Гледах, гледах ония жлътнати ниви, че ми доде на ума за нашата. Ще ида — рекох — да им помогна. Не ща из дял. Щом като тати е поръчал нивата да остане за батя — нека бъде негова. Нали съм здрав — ще изкарам колкото за един хляб. Нищо не ща. Искам само да ме позакърпиш, когато сколасаш, буле. Много се окъсах. Коленете ми се продъниха.

— Да свикам ли жътварките?

— Свикай ги.

Зажънаха шест млади жътварки дядовата Йорданова нива. Емнаха я от долния край. Запращяха жълтите ръкойки. Сборичкаха се ясните момински гласове и се понесоха от хълм на хълм. Никола почна да търкаля едрите снопи. Пот рукна от челото му. Вир вода стана бялата му риза. Буля му го поглеждаше дяволито.

— Избирай — му прошепна тя на ухото. — Която най ти хареса — нея ще ти вземеме. Не си веке малък.

Никола се засрами, наведе очи и до вечерта не погледна нито една от жътварките.

На другия ден обръснаха цялата нива. Отрязаха брадата. Събраха снопето. Додето Никола складе кръстците, от Родопските върхове се закъртиха куршумени облаци и скоро се навестиха над равнината. Настана мрачина. Жътварките се втурнаха към Сърпица. Екнаха гръмотевици. Запука градушка по керемидите. Побеля земята. Недялка седеше на пруста, гледаше белите небесни куршуми и думаше:

— Тебе, драгинко Никола, господ те проводи. Тази градушка щеше да очука нивата до зрънце. Какво щяхме да ядем през зимата?

На другия ден Никола замина пак към прашните друмища на Тракия. В торбичката му една грижовна ръка беше спуснала два топли хляба и дървените захлупци, пълни с резньове прясно сирене.

Късно вечерта се върна Гурко. Сне овчия си калпак, хвърли го на рогозката и рече:

— Спечелих нивата, ала изгубих житото. Господ ме наказа.

— Тъй ти се пада! — укори го Гурковица. — Дигнал си съд против родния си брат.

— Едра ли беше градушката?

— Като яйца.

— Тюх! Никога нивата не беше раждала такъв плод. Иде ми да взема един камък, че да се удрям по главата.

— Да ти донеса камък! — продума услужливо Недялка и се затече към пещника. Подир малко се върна и поднесе на мъжа си брадата — последните житни класове в Мързяновия дол, вързани с червен конец.