Читать «Даскала» онлайн - страница 2

Вечерта излязоха с толкова риба, колкото бай Георги не помнеше да са вадили от двадесет години насам. Даскалът им беше донесъл късмет и те го приеха с радост сред тях. Така той стана рибар на стари години.

Завъртяха се дните неусетно, понапълни рибата мрежите и бригадата събра доста парици. Изплатиха си борча за ремонта на лодката и започнаха да заделят по някой лев встрани. Имаше и за пиене, и за ядене доволно. Всяка вечер се веселяха и не пропускаха да вдигнат наздравица за Даскала. А той мълчаливо се усмихваше и кимаше добряшки с глава. Да се чуди човек, как може един учител, дето цял живот все с приказки си е вадил хляба, толкова малко да говори. Един ден бай Георги го запита направо:

— Кажи бе Даскале, какво толкова ти тежи на душата, че все мълчиш и си някак занесен? Уж си с нас, пък умът ти другаде! Да си темерут, не си, мама му стара! Кажи си болката, че да ти олекне!

Даскалът постоя малко смутен, после бавно започна разказа си. Имал един син и живеел във Варна. Жена му починала преди доста години и той сам отгледал детето. Като дошло време да излиза от казарма, синът му не се върнал вкъщи, а се запилял с приятели в София. Намерил там работа и квартира, и я подкарал както си знае. Само че приятелите му излезли фалшиви и покрай тях, синът му станал наркоман. От година на година все повече затъвал и накрая изпаднал в тежък шок. Организмът му бил унищожен от наркотиците и не му оставал много живот. Тогава Даскала си продал апартамента и се опитал с парите да го лекува, но вече било прекалено късно.

Тук той замълча отново, а в кротките му очи рибарите съзряха толкова мъка, колкото вода нямаше в морето. Те насядаха близо до него и запреглъщаха като риби на сухо. Рамзито избърса с тежката си, нацепена от мрежата ръка, една самотна сълза, хлътнала из бръчките на кафявото му лице и с дрезгав глас каза:

— Даскале, ши прощаваш на нас глупостите! Прости хора сме ний и грешно правим понякога, ама не сме лоши и щото си нямаш никой, да знайш, че ний сме ти семейството сега! Да знайш, че на мене си ми и баща, и брат наедно!

Даскалът ги огледа мълчаливо и се усмихна по негово си тъжно, кротко и разбиращо.

До есента рибарите спастриха по някоя хилядарка и всеки си купи по нещо. Дончо един ден паркира в двора на хижата поочукана западна кола, купена на старо, Рамзито взе на жена си японски телевизори мощен касетофон, а бай Георги подари на двамата си внука по един мотоциклет. Останалите също наместиха за едно или друго изкаралите с много труд и доста късмет пари, и доволни благославяха даскала. Никога досега бригадата ме бе имала такъв успешен сезон.

В една от последните топли есенни утрини, рибарите намериха Даскала мъртъв. Той имаше навика да става рано и да сяда на прага на хижата. Гледаше някъде далеч към морето, сякаш търсеше нещо неуловимо в безкрая на водната шир. И сега стоеше тъй, облегнат на стената, с отворени очи. Спокоен и превъзмогнал суетнята на живота. Мъжете от новото му семейство го взеха и положиха внимателно на леглото му. Бай Георги бръкна под възглавницата, където всички знаеха, че Даскалът държи парите си и извади дебела пачка банкноти. Те бяха завити в обикновен лист от тетрадка, на който пишеше — „Парите са за лечение на деца-наркомани!“