Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 127

— Обичам те — казваше Джеръми.

— И аз те обичам, татко.

В такива моменти го заболяваше, че не познава майка си.

Време беше. Джеръми си надяна грейката и я закопча. Тръгна по коридора, понесъл якето, шапката и ръкавиците й. Влезе в стаята й. Погали я по гърба и усети колко бързо тупти сърцето й.

— Клер? — прошепна. — Събуди се.

Побутна я леко и тя обърна глава от едната страна на другата.

— Хайде, скъпа — подкани я той.

Прегърна я и я вдигна внимателно. Стори му се ужасно лека. След няколко години обаче нямаше да може да я носи.

— Тате? — промълви тя.

Джеръми се усмихна. Клер беше най-прекрасното дете на света.

— Време е да тръгваме.

— Добре, тате — съгласи се тя със затворени очи.

Той я сложи да седне върху леглото, обу й гумените ботушки, облече й якето върху плътната пижама, надяна й ръкавиците и шапката. После я взе пак.

— Тате?

— Да?

Клер се прозя.

— Къде отиваме?

— В колата — обясни Джеръми и я пренесе през дневната.

Потупа се по джоба да се увери, че е взел ключовете.

— В колата?

— Да.

Тя се озърна с детинско недоумение, което винаги го разнежваше. Погледна към прозореца.

— Тъмно е — отбеляза.

— Да — съгласи се Джеръми. — Тъмно и мъгливо.

Въздухът навън беше резлив и влажен. Пустият път край къщата им изглеждаше така, сякаш някой го е наметнал с облак. Не се виждаха нито луната, нито звездите, все едно Вселената бе изчезнала. Прехвърли Клер на другия си хълбок, за да извади ключовете. Сложи я в столчето.

— Страшно е — каза тя. — Като в „Скуби Ду“.

— Нещо такова — призна той. — Но не се бой.

— Добре — кимна тя.

— Обичам те — добави той. — Знаеш ли колко?

Тя извъртя очи като актриса.

— Повече от рибите в морето и по-високо от луната. Знам.

— О!

— Студено е — добави тя.

— Ще пусна отоплението, щом запаля двигателя.

— При баба ли отиваме?

— Не. Тя спи. Отиваме на специално място.

Улиците на Бун Крийк бяха безлюдни; градът бе потънал в сън. С изключение на лампите по верандите, повечето къщи бяха тъмни. Джеръми караше бавно по пътя, виещ се между хълмовете.

Спря пред гробището „Седар Крийк“ и извади фенерчето от жабката. Разкопча колана на Клер и тя слезе от колата. Улови го за ръка.

Той си погледна часовника. Минаваше полунощ, но им оставаха няколко минути. Клер държеше фенерчето. Листата под краката им шумоляха. Въпреки гъстата мъгла тя разбра веднага къде са.

— При мама ли отиваме? — попита. — Защото си забравил да донесеш цветя.

Когато я водеше тук, винаги носеха цветя. Преди повече от четири години погребаха Лекси до родителите й. Изискваше се изрично разрешение от областната управа, но кметът Джъркин им съдейства.

Джеръми спря.

— Ще видиш — обеща й.

— Защо сме тук? — настоя тя.

Той стисна ръката й.

— Ще видиш — повтори.

Тръгнаха мълчаливо.

— Ще проверим ли дали цветята са тук?

Той се усмихна, доволен, че тя помни и не се страхува от тъмнината.

— Разбира се, скъпа.

Джеръми посещаваше гробището през две-три седмици, обикновено с Клер. Тук й разказваше за майка й — как са седели с Лекси на върха на Рикърс Хил, как именно тук се бе влюбил в нея, как се преместил в Бун Крийк, защото не можел да си представи живота без нея. Говореше по-скоро за да не избледняват спомените му за Лекси; съмняваше се, че Клер го слуша. Но макар да не бе навършила пет, тя вече преразказваше историите му, все едно ги е преживяла. Последния път, когато бяха тук, го слушаше мълчаливо, а на връщане му се стори някак замислена.