Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 122

Джеръми седна ужасен и едва удържащ порива да се разплаче. Не беше готов за това. Искаше Лекси да е до него, искаше да тъгува за нея, трябваше му време. Зърна отново лицето на Дорис зад стъклото; стори му се, че се усмихва едва забележимо. Медицинската сестра застана до него. Носеше дъщеря му спокойно, все едно е носила хиляди бебета.

Джеръми протегна ръце и усети лекото телце на Клер да се спуска в тях. След миг тя се сгуши в прегръдката му.

Десетки чувства го завладяха — отчаянието, което изпита в лекарския кабинет с Мария, шокът и ужасът в родилната зала, празнотата, докато крачеше по болничния коридор, объркването, завладяло го преди миг.

Клер се втренчи в него. Сребристите й очи се насочиха към лицето му. Помисли си, че тя е единственото, останало от Лекси. Клер беше дъщеря на Лекси, нейна плът и кръв и частица от духа й. Джеръми затаи дъх. Образът на съпругата му изплува в ума му — Лекси, решила да роди детето му, защото вярва в него; Лекси, омъжила се за него с пълното съзнание, че няма да е съвършен, но е бащата, когото Клер заслужава. Лекси бе пожертвала живота си, за да му я подари. Изведнъж го осени мисълта, че ако има избор, пак ще постъпи по същия начин. Дорис беше права — Лекси иска той да обича Клер и да бъде силен, защото Клер се нуждае от него. Въпреки страданието и горчилката, преживени през последните часове, той се взираше просълзен в детето си, внезапно убеден, че това, което прави сега, е единствената причина за съществуването му. Да я обича. Да й помага, да носи бремето на тревогите й, докато тя укрепне, за да го носи сама. Да се грижи всеотдайно за нея, защото в крайна сметка именно това осмисля живота. Лекси беше дала живот на Клер, сигурна, че Джеръми ще го осъзнае.

В този момент, вперил очи в дъщеря си през пелена от сълзи, той изпита безкрайна обич и желание да я закриля завинаги.

Епилог

Февруари 2005 г.

Звънът на телефона разбуди Джеръми. Къщата беше притихнала, обвита в плътната мантия на мъглата. Изправи се удивен, че изобщо е заспал. Миналата нощ не успя да мигне; от няколко седмици всъщност не му се събираха повече от няколко часа сън. Очите му бяха подути и зачервени, главата му пулсираше, изглеждаше изтощен, както се и чувстваше. Телефонът иззвъня отново. Той вдигна слушалката.

— Джеръми! Какво става? — попита брат му.

— Нищо — измърмори Джеръми.

— Спеше ли?

Джеръми погледна инстинктивно към часовника.

— Само двайсет минути. Нищо опасно.

— Ще те оставя тогава. Заспивай!

Джеръми насочи очи към ключовете си и якето, метнато върху стола, и се сети какво е замислил. Предстоеше му поредната безсънна нощ. Изпита благодарност, че е подремнал.

— Няма да заспивам. Радвам се да те чуя. Как си?

Погледна към коридора, където беше стаята на Клер.

— Получих съобщението ти. Затова се обадих — обясни гузно брат му. — Звучеше странно. Като зомби или нещо такова.

— Съжалявам. Цяла нощ бях будувал.