Читать «Да се родиш от своя дух» онлайн

Кирил Кадийски

Да се родиш от своя дух

Рембо беше скитник до последните си дни. В поезията непознати пътища го доведоха до открития, които смаяха не толкова него, колкото тия покрай него и след него. Защото той твореше не от суетата да изпъкне, а от злост към всичко, което потиска, от екзалтация пред стихийното.

Роден и притесняван в дребнобуржоазно семейство в Шарлевил, той постепенно изненадва всички: тесногръдите учители с преждевременното си развитие и свободомислие, роднините и най-вече тираничната си майка — с отчайващата дързост и непокорство.

Едва шестнадесетгодишен, когато му омръзва донемайкъде заобикалящият го „мизерен рай“, ожесточен от всичко, което въпреки обилните парфюми лъха безнадеждно на провинция, Рембо се хвърля в своето първо бягство. За да го хванат без билет във влака за Париж и върнат по етапен ред. Той вече е изоставил класиците с техните скучни поучения и заляга над неподходящи за възрастта му книги; написал е своите първи стихотворения. Някои от които доста предизвикателни и дори жигосващи, странни за годините му…

Виното е започнало да ферментира. „Исках да бъда поет и правя усилия да стана ясновидец — ще напише само след няколко месеца на своя преподавател Жорж Изамбар. — Страданията са огромни, но трябва да си силен, да си роден поет, а аз осъзнах, че съм поет…“ Никой не е описал така ярко собственото си раждане и болките… защото Рембо се ражда от своя дух!

След няколко дни той избягва наново и се скита по изровените пътища заедно с отстъпващите френски войски (войната с Прусия, започната от Наполеон III, върви към трагичен за Франция край). Плачевната движеща се картина, персонаж в която е и той, и действията на правителството на „народната измяна“ потапят Рембо в горчиво отчаяние.

И може би затова с такава страст и неукротими изблици той посреща Парижката комуна. През седемдесет и първа (от септември е вече в Париж и се движи сред недоволстващата бохема) и седемдесет и втора година Рембо твори трескаво и посвещава на тия клокочещи, залени от слънце и изстиваща кръв дни не едно свое стихотворение.

Но Комуната пада, покрива свода с оловен дим и покруса и поезията му полита към друго небе. Само лишените от дарба пеят все на един глас — в някои времена от безсилие, а в други — защото така им е по-изгодно. Силният поет твори заедно с времето — истински за времето можем да съдим по поезията…

Поемата „Пияният кораб“ е връх, след който Артюр Рембо започва да върви от другата страна на планината. Рембо е един от неколцината откриватели на тая кристална планина, наречена Символизъм, и колкото и да се изкачват по нея след това, почти всички ще имат печалната слава на литературни туристи.

Една бурна разправа с Верлен, който стреля в приятеля си, прекъсва изнурителните им скитничество из Белгия и Англия и слага край на тяхната мъчителна дружба. Единият отива в затвора. А другият, след като е написал книгата „Един сезон в ада“ и „Озарения“ — стихотворения в проза, двадесетгодишен напуска завинаги литературата. А и помпозната сграда на френската поезия, разядена от времето и доста подкопана от усилията на новаторите, заплашва да се срути всеки момент. Но точно този момент Рембо не иска да чака — защото очакването би означавало бавна агония — и с още неколцина като него с няколко удара само решава съдбата й. И като остава другите да разчистват развалините на тая духовна Бастилия, за да освободят пространство за новото, се оттегля от мястото на произшествието. Зоват го нови предели и нови усещания. За него светът, в който е имал нещастието да се роди, не се нуждае от поезия.