Читать «Гъсарката на кладенеца» онлайн - страница 5

Братя Грим

— Знаеш ли колко е часът? — попитала старицата.

— Още няма полунощ, но минава единайсет — отвърнала девойката.

— Не си ли спомняш — продължи старицата, — че на този ден преди три години дойде при мене? Уреченото време мина и ние не можем вече да останем заедно.

Изплашила се девойката и попитала:

— Ох, мила майко, защо искаш да ме изгониш? Къде ще отида? Нямам приятели и роден дом, където бих могла да отида. Аз вършех всичко, каквото искаше, и ти все беше доволна от мене. Остави ме тук!

Старицата не искала да каже на момичето какво го очаква.

— Аз не мога да остана по-дълго тук — рекла й тя — и понеже си отивам, къщата трябва да бъде чиста; затова не ми пречи на работата. За себе си не се тревожи; ще намериш покрив, под който ще можеш да живееш, и ще бъдеш доволна от наградата, която ще ти дам.

— Но кажи ми поне какво ме очаква? — попитала пак девойката.

— Повтарям ти, не ми пречи на работата. И не казвай нито дума повече, а върви в стаята си, смъкни кожата от лицето си и облечи копринената рокля, която носеше, докато те повикам.

В това време царят, царицата и младия граф вървели към къщата на старицата. Но в гората графът неволно се отделил от тях, загубил ги и бил принуден да върви самичък. На другия ден му се сторило, че е на прав път. Продължил да върви, докато се спуснал мрак; покатерил се тогава на едно дърво да пренощува, защото се опасявал, че може да се заблуди.

Но щом изграля месечината и озарила цялата местност, той съзрял някаква сянка, която слизала от планината. Той познал, че това е гъсарката, която по-рано видял при старицата.

— Аха — рекъл си той, — иде! А пипна ли едната вещица, няма да ми избяга и другата.

Но как се смаял, когато тя спряла до кладенеца, смъкнала кожата и се измила, когато златистите коси се разпилели по тялото й и тя станала такава хубавица, каквато той досега не бил виждал никъде по света. Просто не смеел да диша, но успял да провре главата между листата и гледал втренчено девойката. Внезапно клонът изпращял и в същия миг девойката навлякла кожата, побягнала като сърна, а понеже и месечината се скрила зад облака, графът я изгубил от очи.

Щом тя изчезнала, той слязъл от дървото и тръгнал с бързи крачки след нея. Не вървял дълго и видял в тъмнината две сенки да се движат по полянката; били царят и царицата, които отдалече видели светлината в къщичката на старицата, и се запътили към нея.

Графът им разказал какво чудо видял при кладенеца и те разбрали, че това е тяхната загубена дъщеря. Преизпълни от радост, продължили пътя си и скоро стигнали до къщичката. Мушнали глави под крилата си, гъските спели и нито една не мръднала. Тримата погледнали през прозореца и видели старицата, която седяла спокойно и предяла, кимала с глава и не поглеждала край себе си. В стаята било много чисто. Но от дъщерята нямало и следа. Гледали, гледали, най-сетне се престрашили и почукали тихо на прозореца.

Старицата, като че ли ги очаквала, защото станала и викнала радостно: