Читать «Гръмотевичния щит» онлайн - страница 279

Дали дори този велик кон можеше да направи скока? Халисия не знаеше. Знаеше обаче, че той може да спре на ръба и да я захвърли към камъните долу заедно със сина й.

Докато се приближаваха към цепнатината, тя заби пети в хълбоците на животното за последен път и нададе племенния си вик. Звукът бе пронизителен и войнствен. Конят напрегна огромните си мускули и скочи.

Времето сякаш замръзна. Единственият звук беше туптенето на сърцето й. Навсякъде около нея всичко бе неподвижно. Не можеше да почувства гърба на коня. Не усещаше момчето до гърдите си. Зачуди се дали животът й не е свършил и боговете не са я отнесли. Дори намери време да погледне надолу към назъбените черни камъни под нея.

После копитата на жребеца се удариха в земята от другата страна на бездната. Конят се препъна за миг, докато задните му копита чаткаха по ръба. После те отново тичаха свободно.

Халисия спря животното и погледна назад към микенците. Никой от тях нямаше куража да я последва и сега само крещяха обиди. После се върнаха нагоре по дефилето. Изпълни я умора.

— Отидоха ли си лошите хора, мамо? — попита Декс.

— Да, отидоха си, малка катеричке.

Халисия вдигна крак и скочи от коня. Извика, защото стрелата в бедрото й се изви и разкъса плътта. Тя седна на един камък и пусна момчето. То не се отдръпна, а продължи да я стиска. Халисия го целуна по челото.

— Ти си мой син, малки Декс. И аз съм толкова горда с теб. Скоро баща ти ще дойде и той също ще се гордее с теб. Ще поседим тук тихо и ще го изчакаме.

Детето погледна към нея и се усмихна. Толкова сладка усмивка, помисли си царицата, като слънчева светлина през облак.

Лявата страна на туниката й бе напоена с кръв от раната, нанесена й от копието. Опита се да спре кървенето с наметалото си, но платът се изплъзна от пръстите й. Стори й се, че нощта е станала по-ярка. Наблизо имаше някой. Халисия извърна глава с огромно усилие. Светлината сега бе почти заслепяваща. До нея се появи малка златокоса фигура. Царицата примижа срещу яркото сияние… и извика от щастие. Това беше Диомед, нейният син. Той й се усмихна и протегна ръце.

От очите на Халисия потекоха сълзи. Сега и двамата й сина бяха с нея и светът отново бе в хармония. И в този блажен момент, докато светлината гаснеше, тя осъзна, че никога не е била по-щастлива.

ЕПИЛОГ

Бели дългокосмести кози пасяха сред скалите под високите стени на двореца Царска радост. Животните се разбягаха, докато Касандра вървеше към върха на скалата, и тя се спря да ги погледа. Толкова сигурно стъпват, помисли си, докато те подскачаха от камък на камък. Не ги е страх от височината, нито от острите камъни толкова далеч под тях. Дали това бе увереност, или глупост, зачуди се момичето, или смесица от двете?

Касандра ги подмина и се качи до най-високата точка над брега. Надигна дългата си до глезените яркобяла рокля и седна на камъка, загледана в морето. Не се виждаха кораби, а на някога претъпкания плаж долу имаше само пет галери. Двадесетина малки рибарски лодки се носеха из залива и хвърляха мрежи.