Читать «Гръмотевичния щит» онлайн - страница 274

Все така в добро настроение, той се наведе надолу, за да бръкне по-дълбоко в сандъка, търсейки скрити бижута. Внезапно забеляза движение в дълбините му и в мига, който му трябваше да реагира, нечие бяло призрачно лице се засили към него. Той почувства чудовищна болка в гърлото си и отскочи назад, пръскайки кръв пред себе си. В паниката си, задрапа по врата си в опит да спре кървавия фонтан. От сандъка излезе дребна златокоса жена с окървавен кинжал в ръка.

Пелопидас падна на коляно и се опита да извика за помощ, ала болката раздра прерязаните му гласни струни и кръвта изби между пръстите му. Жената го гледаше с широко отворени очи. Той усети как отслабва и животът му изтича.

Главата му удари пода и Пелопидас се загледа в шарката от червени кръгове по килима. Струваше му се, че самият под се топи и се превръща в алена течност. Изпита изключително спокойствие. Нещо топло потече по крака му и осъзна, че мехурът му се е изпразнил.

Трябва да стана, помисли си той. Трябва да…

Халисия стоеше като замръзнала, гледайки гърчовете на умиращия мъж на пода, докато кръвта му се изливаше върху красивия килим. Мислите й се лутаха като молци около пламъка на реалността. Гърлото му бе прерязано. Тя го беше убила. Ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че килимът е подарък от баща й за сватбата й с Анхиз, избродиран от източна коприна. Кръвта никога няма да се изчисти, помисли си тя.

Забрави кръвта, долетя грубият глас на разума. Халисия примигна и пое дълбоко дъх. Кракът на война помръдна. После той застина. Тя отстъпи от тялото и прибра кинжала в ножницата.

Трябва да излезеш! Те ще се върнат!

Царицата си сложи наметалото с качулката и притича надолу по стълбите, а после през разбитите останки от вратата. Спря се на входа към мегарона и погледна вътре. Залата бе притихнала. Стражите й бяха убити, а около тях преброи повече от тридесет тела на микенци. Каменният под бе облян в кръв и стаята вонеше на смърт.

Страхът се надигна отново и стомахът й се сви. Искаше й се да бяга, колкото може по-бързо, за да остави този кошмар зад гърба си. Ако не успееше, щеше да си намери място, където да се скрие. Някоя тъмна и мрачна дупка, която врагът няма да намери.

После лицето на сина й изплува в ума й. Образът я разтърси. Вместо да вижда, както обикновено, живото доказателство за изнасилването й и постоянно напомняне за убийството на обичния й Диомед, сега Халисия бе впримчена от големите умоляващи очи и сладостта на устата му, толкова подобна на нейната. Тя изстена. Дио поне бе познал обичта на майка си. Беше го прегръщала и милвала, и му бе казвала многократно колко го обича. Малкият Декс — както Павсаний съвсем точно беше отбелязал — никога не бе получавал подобно нещо.

И сега жестоките мъже искаха да го убият.

Инстинктът я подтикна да притича от мегарона до конюшнята с надеждата той още да е там. Разумът й каза, че никога няма да успее. Всеки би забелязал тичаща фигура. Халисия реши да мине през страничния вход на мегарона, да подмине кухните и да достигне конюшните изотзад.