Читать «Гръмотевичния щит» онлайн - страница 262

До края на следобеда битката беше приключила. Пет микенски кораба успяха да избягат на север, а един се промъкна покрай дарданците и се насочи към открито море.

Здрачът се спускаше, когато галерата, на която бяха Олганос и приятелите му, прекоси пролива и беше издърпана близо до транспортите.

Щом слязоха на брега, тримата тръгнаха към мястото, където се събираше троянската армия. Въпреки успешното бягство, настроението сред оцелелите бе лошо. Почти двеста мъже и шестдесет коне бяха изгубени при пресичането.

Запалиха готварски огньове и войниците се събраха около тях. Нямаше много разговори. Олганос се излегна на земята, наслаждавайки се на топлината на пламъците, и поспа известно време.

Когато Юстинос го сръчка да се събуди, бе тъмно. Олганос се надигна и разтърка очи, за да прогони съня. Навсякъде около него мъжете бързо си слагаха броните и скачаха по конете. Той се изправи изморено.

— Какво става? — попита.

— Огън на юг. Дарданос гори — отвърна Юстинос.

XXXIV

ПОРТАТА НА ПРЕДАТЕЛЯ

По-рано същия следобед микенският генерал Менадос стоеше на хълма и гледаше надолу към армията си, която лагеруваше на плажа. Но той не мислеше за мисията си или несигурността на войната. Вместо това мислеше за внуците си. В продължение на четиридесет години, изпълнени с битки, Менадос бе научил, че често, когато е изправен пред особено сложен проблем, е успокояващо за ума да го изтика на заден план за известно време и да мисли за нещо по-весело. Така че сега той си припомняше последното си посещение във фермата на сина си и преследването из горите, в което децата пищяха наужким от страх, докато той се преструваше на чудовище, което ги гони. Менадос се усмихна. Когато хвана малкия Кенос, скрит в един храст, момчето внезапно избухна в плач и извика:

— Не искам повече да си чудовище!

Той го подхвърли в ръцете си и го целуна по бузите.

— Това е само игра, Кенос. Аз съм си аз. Дядо ти.

Сега, в късния следобед, когато армията и флотата му бяха скрити в отдалечен залив и само един кратък поход ги делеше от Дарданос, старият адмирал остави щастливите спомени да избледнеят в ума му. Въздъхна и отново се концентрира върху неприятното дело, което го очакваше.

Всеки военен инстинкт, който имаше, му крещеше, че е най-мъдро да прибере войниците си по транспортите и да отплава към по-безопасни води. За съжаление обаче, в качеството си на дългогодишен последовател на Агамемнон, той също така разбираше, че военните дела са неразривно свързани с политиката.

Агамемнон му нареди да превземе крепостта на Дарданос и да убие жената и сина на Хеликаон — отмъщение за свирепите атаки над микенските земи. Това нападение щеше да се комбинира с инвазията, водена от Пелей. Планът изглеждаше прекрасно. Ако из дарданската земя се придвижваше огромна армия, а крепостта се държеше от верни микенски войски, Дардания щеше да падне. Това щеше да даде на Агамемнон добър наземен маршрут към Троя.