Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 19

Почувства върху клепачите си червена светлина. Помисли си, че отново е в стаята с факлата и не отвори очи. Но въздухът миришеше сладникаво на застояло и плесен, с дъх на познато. А краката й стъпваха като по стръмна скала. Арха се пусна от робата на Косила и открехна очи. Над главата й зееше тавански отвор. Промъкна се през него след Косила. Той ги отведе в стая, която познаваше — малка каменна килия с няколко сандъка и железни ковчези в поредицата от стаи зад Тронната зала. Дневната светлина мъждукаше сива и немощна във външния коридор.

— Другата, Затворническата врата, води само към тунелите. Тя не извежда навън. Този е единственият път за излизане. Ако съществува друг, нито аз, нито Тара го знаем. Ако го има, ти самата трябва да си го спомниш. Но струва ми се, че няма.

Косила продължаваше да говори полугласно и с някаква злост. Пълното й лице под черната качулка бе бледо и влажно от потта.

— Не си спомням завоите на този път за излизане.

— Аз ще ти ги кажа. Ала само веднъж. Ще трябва да ги запомниш, защото следващия път няма да дойда с тебе. Аз не принадлежа на това място. Трябва да дойдеш сама.

Момичето кимна. Вдигна поглед към лицето на възрастната жена и си помисли колко странно изглеждаше то — бледо от едва овладян страх и в същото време тържествуващо, сякаш Косила тайно се наслаждаваше на нейната слабост.

— После ще дойда сама — рече Арха, но когато направи опит да се откъсне от Косила, коленете й се подкосиха и стаята се завъртя пред очите й. Свлече се като малко черно кълбо в краката на Върховната жрица.

— Ще се научиш — каза Косила и все още дишаше тежко, застанала неподвижна. — Ще се научиш.

4. СЪНИЩА И РАЗГОВОРИ

Няколко дни Арха се чувстваше зле. Лекуваха я от треска. Тя оставаше в леглото си или сядаше на верандата пред Малкия дом в мекото есенно слънце и гледаше нагоре към западните хълмове. Усещаше се слаба и глупава. Отново и отново се връщаше към тези мисли. Срамуваше се от своя припадък. Пред Стената на Гробниците така и не бяха поставили стража, но тя вече не се осмеляваше да пита Косила за това. Изобщо не искаше да види Косила — никога. Защото се срамуваше, че припадна.

Често, седнала на слънце, тя кроеше планове как ще се държи другия път, когато отиде в местата на мрака под хълма. Много пъти размишляваше каква смърт ще определи на следващите затворници — по-сложна, по-подходяща за ритуалите на Празния трон.

Всяка нощ се будеше в тъмното и простенваше:

— Още не са умрели! Все още умират!

Сънуваше много. Присънваше й се, че трябва да сготви храна — огромни котли с вкусна овесена каша — и да я излее в една яма в земята. Сънуваше, че трябва да пренесе в мрака пълно ведро с вода, дълбоко пиринчено ведро, на някой, който е жаден. И все не достигаше до този човек. Събуждаше се самата тя жадна, ала не ставаше да пие. Лежеше будна, с отворени очи, в иззиданата без прозорци стая.

Една сутрин Пенте дойде да я посети. Арха видя от верандата как тя наближаваше Малкия дом безгрижно и безцелно, сякаш съвсем случайно минава насам. Ако Арха не я бе заговорила, Пенте нямаше да се качи по стълбите. Но Арха бе самотна и я заговори.