Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 20

Аделаид заговори бързо с нейния излизащ на пресекулки, типичен за „графството“ глас, когато вече бяха излезли от игрището и някак си безцелно гледаха как красавиците на деня сядат в превозните си средства и потеглят в различни посоки.

— Днешният ден беше толкова хубав, че ще бъде жалко да го оставим да си отиде преждевременно. — Тя се обърна към съпруга си. — Имате ли случайно някакво предложение, Хюбърт?

Генерал Дезмънд огледа групата. Висок и стегнат, изправен като гръмоотвод, дори със сивата си шапка и утринно палто той имаше вид на войник, при това забележителен войник. Подстриганите мустачки само подчертаваха язвителната смелост на езика му.

— Мислех си, че всички заедно бихме могли да вечеряме във „Фраскати“.

— Шегуваш ли се, Питър? — рече Джефри, като оправяше връзката и бродираната си жилетка може би за стотен път, видимо решен да доказва превъзходството на облеклото си, за което беше сигурен, че му се възхищават.

Стилът, определян от него като „добра форма“, беше наистина главната грижа на Джефри, независимо дали ставаше дума за парадния плац или за Пикадили. И вече на двайсет и четири години, този стил направи от него един изискан, макар и малко вятърничав младеж.

— Дейви трябва да се върне в седем — наруши паузата Керълин, — а сега вече минава шест. Но не бива да се безпокоите — аз ще го кача на влака.

— Скъпа, ти винаги си била толкова мила, толкова изпълнителна — усмихна се Аделаид.

Тя не искаше Керълин да дойде във „Фраскати“. Лицето й беше станало червено като божур от слънцето, а и тази ужасна кафява рокля, в която приличаше на щатна чистачка по време на свободния си ден! Краката й също бяха цяло нещастие — същински подпори на роял. Керълин беше за леля Аделаид винаги една тежест и повод за ежегодна снизходителна усмивка на годишния ловен бал, когато, седнала до входа, нетърсена от никого и без ангажимент, тя чакаше тъжно да доведат при нея някой стар господин. Щеше да бъде прекомерен лукс да я влачат със себе си през целия ден.

— Трябва да дойдеш някой друг път.

— Страхувам се, че и аз трябва да си тръгвам — каза Стивън.

Ако Дейви не беше дошъл, той никога не би пожелал да бъде там.

— А за теб наложително ли е? — рече Хюбърт и повдигна добре оформените си вежди. В действителност той харесваше или най-малкото толерираше своя племенник — младия бъдещ пастор. — Толкова ли бързаш?

— Сигурно би могъл да останеш, Стивън — рече сдържано, но уговарящо Клеър, която стоеше зад него.

Мекият цвят на лицето й и добре оформените черти бяха в сянката на шапка с широка периферия, украсена с рози. Днес, повече от всякога, тя изглеждаше такава, каквато бе — едно много обаятелно английско момиче, чийто добър вкус, маниери и откровена сърдечност й създаваха приятели, където и да се намираше.