Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 17

— Моите поздравления. Кой е щастливецът?

— Името му е Алфред, сър. Алфред Бейнс. Той е стюард на кораба „Ориент лайн“. Ще се завърне след около два месеца.

— Толкова по-добре за теб, Джени. Няма нищо чудно в това, че имаш нужда от допълнителни средства. Кога приключваш с работата си?

— Веднага след като почистя стаята ви, сър. Обикновено около пет часа.

— Е, добре тогава, да предположим, че ще се задържаш около час след това, от пет до шест, два пъти седмично. Бих могъл да ти плащам петте шилинга всеки път.

— Вие сте много щедър, сър.

— Много малко всъщност. Но ако тази работа не ти се стори толкова уморителна, мога да те препоръчам на един приятел, който преподава вечерни курсове в Слейд. Той ще бъде радостен да те наеме за кратък период от време.

— Той не би ли очаквал, сър… — запита Джени и се изчерви до уши.

— Не, за бога — отговори Стивън любезно. — Ще бъдеш облечена в някакъв костюм. Вероятно ще те използва за модел на бюст.

— В такъв случай ще бъда много благодарна, сър, и наистина преди всичко на вас.

— Мога ли тогава да смятам, че сме се договорили — усмихна й се той с една от редките си усмивки, която направи лицето му толкова привлекателно. След това й подаде ръка.

Все още зачервена, тя протегна своята. Малките й пръсти, с нокти, поразени от някаква болест, бяха топли и сухи, по върховете им имаше следи от измръзване. Въпреки това беше изключително приятно да държи тази малка ръка в своята, пулсът на младото й тяло биеше в нея и той едва се застави да я пусне. Тя се обърна към вратата, беше твърде бледа. Без да го погледне, каза:

— Вие винаги сте се отнасяли много добре с мен, господин Дезмънд. Удоволствие е да правя нещо за вас. Винаги съм се стараела да чистя стаята ви с особено усърдие. И да чистя обувките ви добре. Защото… е добре, защото това сте вие, сър!

Тя млъкна и излезе.

У него, измъчван от чувство за малоценност, тези думи предизвикаха странна топлина, но скоро моментната му бодрост се изпари. Той отново се вглъби в себе си и се замисли за това, което го заобикаляше, за неясното бъдеще, което го очакваше. Искаше му се Глин да дойде по-скоро.

Взе книгата на Пели „Свидетелства“, която беше обещал на баща си да прочете, и се опита да се съсредоточи в нея. Но беше безполезно. Това четиво, което изследваше живота воден от него откакто пристигна в Сетълмента, не го интересуваше. Посещенията при енориашите, часовете по четене на Библията, присъствието в клуба — всичко това не го привличаше. Макар че той се постара да оживи по свой начин цялото това вечно лицемерие — да нахраниш и стоплиш с думи гладните и премръзналите, докато той и останалите като него си оставаха на топло и добре нахранени. Той би могъл да разбере човек, който встъпва в лоното на църквата, ако той по природа е дълбоко религиозен, ако чувства, че е предопределен за мисията да помага на ближните си. Но да се поеме пътя на едно такова съществуване без силно призвание, а само по причини, които са чисто материални, му приличаше на най-противна измама. И освен това, нямаше ли си той свое призвание — онзи зов, който продължаваше да трепти с още по-голяма настойчивост в сърцето му? Какъв глупак се беше оказал той — да се остави да бъде въвлечен по този път също както глупавата овца я затварят в кошарата на селския панаир. И сега той наистина беше затворен вътре, откъдето, изглежда, нямаше изход.