Читать «Градушка» онлайн

Пейо Яворов

Градушка

„Една, че две, че три усилни и паметни години… Боже, За някой грях ръце всесилни издигна ти и нас наказа.         Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар и — вчерашна се дума? Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува,         ни жадува! А то градушка ни удари, а то порой ни мътен влече, слана попари, засух беше — в земята зърно се опече…“ Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита —         и знойно лято позлати         до вчера злъчни широти. Назряла вече тучна нива, класец натегнал се привежда и утешителка надежда при труженик селяк отива. Затопли радост на сърцето, усмивка свърне на лицето,         въздишка кротка, пръст до пръст —         ръка неволно прави кръст: „Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекне ще и тежко бреме, — на тежки мъки края дойде“.         Додето сила има, селяк без отдих труд се труди… Почивка — ей я, би-ще зима. Сега — недремнал и се буди: петлите първи не пропели, дори и куче не залае, на крак е той… — „Катран и върви, бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае невеста ранобудна — всичко, готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; — самичко сърце си знае как се стяга… И сърдита за нещо тя на двора бяга и пак се връща в килеря, тършува… „Днеска да намеря Седмина още — чуеш жено? — Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига! Небето ето — го червено, че вече слънцето се дига, добитъкът те гладен чака“. А Ваньо сънен се прозява и зад сайванта в полумрака подал се — Сивчо го задява с носът си влажен по вратлето. „Хе ставай! — вика пак бащата отсреди двора, на колата затракал нещо, — стига…“ Ето в съседен двор се вдига врява — там някой люто се ругае. Наблизко негде чук играе и наковалнята отпява. А сутренник повява леко и звън от хлопки от далеко донася в село; стадо блее… На всякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща. Преваля пладне. Задух страшен. И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небето, а то сивее мъгловито. И слънцето жълтей сърдито: От юг бухлат се облак дига пълзи и вече го настига; по-доле вирнали главите и други… Знак е — чуй петлите. А гъски около реката защо размахали крилата, и те са глупи закрещели, Какво ли са орали, сели? Върни се облако неверен, — почакай, пакостнико черен, неделя — две… ела тогази, страшилище! А облак лази, ръсте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо… Милост няма! Ще стане пак беда голяма. — на завет всичко се прибира, сърцето трепне, в страх премира, че горе — дим и адски тътен. Върхушка, прах… ей свода мътен продран запалва се — и блясък — и още — пак, — О Боже!… Трясък оглася планини, полета — земя трепери… Град! — парчета —         яйце и орех… Спри… Недей…         Труд кървав, Боже, пожалей! Но свърши. Тихо гръм последен заглъхва нейде надалече и вълк на стадо — вихър леден подгоня облаците вече. А ето слънцето огряло тъжовно гледа върволица от стари, млади и дечица забързали навън от село; в калта подпретнали се боси, глави неволнишки навели, отиват, — черно зло ги носи в нивята грозно опустели. Че там жетварка бясна хала просо, пшеница, ръж, ечмени — безрадно, зрели и зелени, и цвет — надежди е познала… ………………………………………