Читать «Гостенка от родния край» онлайн

Ангел Каралийчев

Ангел Каралийчев

Гостенка от родния край

В Китай, страната, откъдето изгрява слънцето, край брега на жълтата река Хоангхо растеше едно старо хилядогодишно дърво. Под неговата сянка бяха минали много поколения. Там спираха в горещите дни да отдъхнат търговците на порцелан и слонова кост, които пътуваха през пустинята Гоби и бързаха на север да преминат обръча на старината Китайска стена. Преди триста години една нощ, унесен от шъпота на листата, под клоните на хилядолетника прекара венецианецът Марко Поло, първият пътешественик, който цели трийсет години скита в Небесната империя.

В мрежата на тънките клончета си беше свила гнездо една птичка с чудно нашарени криле — китайски славей, птичката на слънцето, какво я нарича народът. Сутрин тя чуруликаше и се къпеше в росния листак, а щом се дигнеше слънцето, затрептяваше с криле над самата река Хоангхо. Летеше над оризищата, които растяха край брега, и на носеше на рожбите си. Вежнаж сладкопойната птица дигна своите малки пилета и рече:

— Деца, решила съм да ви заведа по широката божия земя — да видите свят и хората да чуят вашите чудни гласове. Къде искате да идем? В Америка ли, където хората да издигали до облаците небодопирачи-къщи, в Африка ли, където живеят хора с шоколадена кожа, или в Европа, където самолетите по небето са повече на брой от птиците.

— В Европа! — викнаха птичетата и запляскаха радостно с крилцата си.

За да се прости с вековното дърво, което закриляше гнездото й, майката птичка се дигна над него, почна да лети и изпя най-хубавата си песен. Сетне се спусна, докосна с човка най-горното листо и изчурулика на китайски:

— Сбо-гом! Ние-пак-ще-се-вър-нем!

Когато пъргавите славеи излязоха от Китай и навлязоха в Манджурия — започваше пролет. В Сибир снеговете се топяха, кокичетата клатеха главичките си и чучулиги пееха над степната шир. Дълго летяха крилатите пътници. Нощем те спяха в белия цвят на цъфнали пролетни дървета, упоени от дъха на милиони цветя, а денем догонваха черните лястовички, които бързаха на юг. Почнаха да срещат самолети. Отначало, като ги чуха, страшно се изплашиха, но сетне навикнаха и дори кацаха по крилете на тия огромни метални сестри. Минаха много реки,много планини прехвръкнаха и все вървяха подир лястовиците. И ето че една сутрин лястовичките ги отведоха до брега на едно тихо море, в една слънчева долина, където растяха бадеми, нарове, маслини и лимони.

— Тука ще останем! — продума майката, като погълна с очи долината. — Хайде, мили деца, да си свием едно хубаво гнездо!

Свиха си едно хубаво гнездо и там се прибраха малките азиатчета. Цяло лято се къпаха в нежния въздух на беломорското крайбрежие. Кацаха върху платната на рибарските лодки, ходиха три пъти до Марсилия, стъпили върху мачтите на един огромен средиземноморски параход. Летяха над прасковите градини край Генуа. Видяха Везувий и гълъбите във Венеция — цял град от мрамор, построен в морето. Прибраха се в беломорското си гнездо късно през август, когато жътварите бяха вече оголили равна Тракия и търговските параходи пращяха, натоварени с жито-загария. Кораби, пълни с гъста медена шира, се плискаха по пътищата. Ябълките руменееха, опечени от слънцето, наровете се пукаха и техните коралови зърна мамеха крилатите гадини.