Читать «Горделивото борче» онлайн

Георги Караславов

Горделивото борче

Когато мъничкото борче излезе над рохкавата пръст и погледна ясното светло небе, то разпери радостно нежните си листенца.

— Ай! Колко е хубаво! — рече то.

Но тутакси се стресна. Наблизо премина глух шум. То разтвори още повече листенцата си и ококори зелените си очички.

— Я-я-я! Какво е това? — изплашено се запита то.

— Гора! — рече едно стройно дърво.

— А ти какво си?

— Аз съм бук. Цялото това е вековен букак. По-нагоре има лески, ела и борики като тебе.

— Значи, аз съм бор? — учудено попита малкото растение.

— Бор.

— А защо не съм при другите борики?

— Тук си попаднало. Борините растат по-нависоко.

— Те са горди дървета — обади се една млада белокора бреза.

„Значи, и аз трябва да бъда гордо“ — рече си борчето и се наду.

Потекоха топли, светли, безбурни часове. Денем, когато не полъхваше никакъв ветрец, гората се отпущаше в спокойна дрямка и слушаше унесено песните на сладкогласните птички. Тук-там по напуканите дебелокори дънери чукаха кълвачи, подпрени като някакви майстори-дърводелци. Кукувици прелитаха с лек шум и дебнеха да се вмъкнат незабелязано в някое чуждо гнездо. По най-тънките клончета на върховете подскачаха пъргави катерички. Лазеха мравки, бръмбари, гъсеници. Нощем всичко се спотайваше, всичко се прибираше да спи. Тогава полъхваше ветрец и гората запяваше своята приспивна многогласна песен.

Малкото борче растеше. Но си растеше самичко, настрана, не се вслушваше нито в песните на птичките, нито в шума на вековните дървета. „Аз съм гордо дърво“ — казваше си то и поглеждаше презрително дебелокорите буки. Но то не можеше да търпи, че другите дървета бяха по-високи от него и поглеждаха с върховете си към далечни и незнайни хоризонти. И борчето започна да гледа само нагоре, да расте все по-нависоко и по-нависоко.

— Опасно е да се развиваш така, младо! — рече веднъж един стар бук.

— То не е твоя работа — отвърна троснато борчето.

— Аз съм стар, ти мене слушай — продължи, без да се обиди, букът. — При това ти растеш настрана от гората и ако свие някоя буря, никой от нас не ще може да ти помогне.

— Аз не се нуждая от вашата помощ — рече борчето и се изпъна нагоре.

Погледна го старият бук, поклати със съжаление дебелите си клони и рече:

— Ще видим.

Минаваха дни и нощи. Борчето растеше, извишаваше се, бързаше да изпревари вековните буки, старите брези, ширококлонестите дъбици. „Ние, боровете, растем нависоко“ — повтаряше борчето и бързаше да надхвърли върховете на другите дървета.

— Тъничко е, слабичко, не ще издържи — клатеше тъжно клоните си старият бук, като го гледаше. Но нищо не смееше да му каже — горделиво беше борчето.

Понякога, когато небето се накачулваше с облаци, когато доловете заечаваха от бури и вихрушки, борчето се огъваше от страх, но букакът все още му пазеше завет.

„Почакай, почакай!“ — казваше си старият бук.

На третата година борчето се извиши, но стъблото му беше тънко и крехко. То се гледаше, усмихваше се и си думаше:

— Какъв съм строен! Бор и половина!

— Почакай, почакай! — повтаряше старият бук.

И наистина неговите закани не бяха напразно.