Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 222

Tea: Рената се мести в Лондон. С брака ѝ е свършено. На нейно място аз бих положила малко повече усилия, но аз съм си такава. Не мога иначе, просто винаги слагам децата си на първо място.
Харпър: Естествено, догодина ще посетим Рената в Лондон! Нека първо се адаптира, разбира се. Тя казва, че това може да отнеме известно време. Да, аз давам на Греъм втори шанс. Едно долнопробно девойче няма да ми провали брака. Спокойно. Той ще си плати. И не само със спуканите си ребра. Довечера всички отиваме да гледаме „Цар Лъв“.
Стю: Най-голямата мистерия е следната: защо това френско гълъбче не се опита да кацне и при мен?
Джонатан: Тя всъщност се опита да кацне и при мен, но нека това си остане между нас.
Госпожица Барнс: Нямам никаква представа какво се случи с петицията. Никой не я спомена повече след викторината. Всички очакваме с нетърпение новия срок и едно ново начало. Може да въведем специални часове за разрешаване на конфликтни ситуации. Струва ми се, че има нужда.
Джаки: Да се надяваме, че децата вече ще бъдат оставени на спокойствие да четат и пишат.
Госпожа Липман: Мисля, че може би всички се научихме да бъдем малко по-мили помежду си. И да документираме всичко. Всичко.
Каръл: И в крайна сметка се оказа, че читателският клуб на Маделин няма нищо общо с еротичната литература! Въздух под налягане! Всички до един се оказаха свети богородички! И колкото и да е странно, вчера една приятелка от църквата спомена, че посещава християнски клуб за еротична литература. Вече прочетох три глави от първата ни книга и няма спор, много е забавна и е доста, как да го кажа? Пикантна!
Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Честно казано, мислех, че е съпругата. Всичките ми инстинкти подсказваха, че е съпругата. Бих заложил пари на това. Което идва да докаже, че човек невинаги може да разчита на инстинктите си. Това е. Вече разполагате с цялата информация, нали? Това ще го изключвате ли? Защото се чудех, не знам дали е удачно, но ми се щеше да ви предложа…

84.

ЕДНА ГОДИНА СЛЕД ВИКТОРИНАТА

Селест седеше зад дълга маса с бяла покривка и чакаше да обявят името ѝ. Сърцето ѝ туптеше силно. Устата ѝ беше пресъхнала. Тя вдигна чашата с вода пред себе си и забеляза, че ръката ѝ трепери. Побърза да я остави; не беше сигурна дали ще успее да отпие, без да разлее.

Напоследък вече няколко пъти ѝ се случваше да говори в съдебна зала, но този път беше различно. Не искаше да плаче, макар Сузи да твърдеше, че е нормално и разбираемо, и дори много вероятно.

— Ще говориш за много лично и болезнено преживяване — каза ѝ. — Наясно съм, че искам от теб голяма услуга.

Селест погледна към малобройната публика от мъже и жени в костюми и вратовръзки. Безизразни лица на професионалисти; някои от тях изглеждаха леко отегчени.

„Винаги избирам някого в публиката — беше ѝ казал веднъж Пери, когато говореха за лекциите му. — Някое приветливо лице в центъра на тълпата, а после се изправям отпред и говоря на него или на нея, все едно сме само двамата.“