Читать «Годината на Кобрата» онлайн - страница 142

— Недей да викаш, Амедета, иначе ще трябва да убия и теб, и слугинята ти. Ти си убийца! Ръцете ти са изцапани с кръвта на приятеля ми Пентжу.

Прекрасните й очи се разшириха тревожно.

— Не си и помисляй да викаш — повторих аз. — И недей да лъжеш — притиснах камата малко по-силно, докато се появи капчица кръв. — Недей да мислиш и за охраната на двореца.

Със свободната си ръка бръкнах под робата си и извадих малката стъкленица сок от маково семе, която предварително бях приготвил. И двете нямаха избор.

Накарах ги да пият, клекнали до стената. Вече бяха пили доста вино и сокът подейства бързо. Главите им клюмнаха с леко отворени усти.

Собек се разтревожи. Измърмори нещо в смисъл, че всичко е приключило, колко се тревожи за съпругата и децата си и дори, че съжалява за стореното. На мен обаче вече ми беше вече все едно. Единственото, което чувствах, бе ледена студенина, която сграбчва сърцето ми всеки път, когато посегна да отнема живота на врага си. Креснах му да не се държи като страхливо куче, а да ми помогне да спусна телата през прозореца. Излязох първи. Градината наоколо бе запусната. Оставихме двете тела под един храст. Собек седна до тях да ги пази, а аз продължих по предварително начертания план.

Върнах се в Двореца на очакването, където свитите и слугите се приготвяха да посрещнат господарите си. Доверените ми наемници бяха там. Дошъл бях в двореца с възможно най-голямата носилка с дълги колове в ъглите и плътни завеси от всички страни. За да разсея подозрението на възможните шпиони, се престорих на пиян и обясних, че приятелят ми Собек не е в състояние да се движи. С множество викове и проклятия поведох наемниците заедно с носилката покрай двореца с отчаяната надежда, че няма да се изгубя. Най-накрая стигнахме. Със Собек взехме раираните роби на двама наемници и ги облякохме. Амедета и другото момиче все още бяха в света на сънищата. Преместихме ги в носилката, аз и Собек заехме местата си сред носачите и излязохме от двореца безпрепятствено. Двамата наемници, които бяхме освободили, вървяха пред нас и проправяха път през насъбралото се пред двореца множество, отблъскваха мъжете скорпиони, търговците, доставчиците на животински мазнини, продавачите на мед и майсторите на парфюми, които се надяваха да пробутат стоката си на непознатите господари.

Намирам за странно това, че последното ми преминаване през Тива бе като слуга. Предчувствах, че приближаваме края на едно много дълго пътуване, но се опитвах да съсредоточа мислите си върху онова, което предстоеше в момента. Отивахме в имението на Собек, което се простираше по протежение на една от големите улици с високи палми, малко отвъд Портата на сфинксовете. Там трябваше да ни чака Джарка. Надявах се наистина да е там. Той бе вече истински разтревожен за жена си и децата и ме умоляваше да избягаме. Собек го бе подкрепил. Аз обаче надделях, и то не със силата на разума, а като заявих, че ако не искат да ми помагат, ще се справя сам, а ако ме заловят, не мога да гарантирам какво ще кажа на мъчителите на Нахтимин в ужасяващите подземия на Дома на веригите.