Читать «Гнездото на окаяните» онлайн - страница 5

Да, от каквото и тесто — или кал — да е замесен седемгодишният човек, няма как да не е същият и на седемдесет. Но трябва да признаем, че в младостта, както наричаме възрастта на щастливите мечтания, тази закваска набъбва и прибавя твърде различни подправки към двадесетгодишния младеж и към застаряващия мъж.

Това, което се опитвам да обясня, е следното: на пръв поглед между девет-десетгодишния „аз“ и днешния ми „аз“ няма кой знае каква разлика. Само че между тези два чудесно разбиращи се един с друг „аз“-а през младостта ми се е промъкнало някакво непознато „аз“, нещо като нечакан официален гостенин. Сега си го спомням като роднина, с когото сме от една кръв, но заради някои негови мисли и лоши черти на характера няма как да се отъждествя с него.

Да, във възрастта, когато ставах мъж, аз започнах да се променям. Като поникнали посред лято кълнове на лук избуяха редица признаци. Лицето ми се удължи, бръчките ми изчезнаха, бузите ми порозовяха. В погледа ми се появи задълбоченост, тембърът на гласа ми стана някак си по-сладникаво влажен. Дори покритата ми с дълга къдрава коса глава изглеждаше направо смалена, придобива по-човешки вид. Големи промени имаше и в облеклото ми. Макар да бях твърде небрежен като момче, постепенно взех да се издокарвам. Току подгонвах Гюлфидан баджъ да ми изглади панталоните, а когато излизах навън, си слагах колосана яка и папийонка. Така за кратко време лятото, което превръща зелените кълнове в пищни цветя, превърна и мен в мъж. Станах от своя сгъваем стол, изправих се на крака и започнах да пърхам с криле насам-натам като изскочила от пашкула си пеперуда. Вечер съзерцавах звездите през прозореца и ту сърцето ми се разтуптяваше от копнеж да литна към небето, ту очите ми се просълзяваха от странни приумици, ту изпадах в унес.

Вече не се държах като ни чул, ни видял. Бях храбър и дързък. Но тъй като въпросните усещания все още не бяха набрали достатъчно сила, за да се изтръгнат от мен и да се превърнат в действие, засега ми служеха само като стимул за фантазиите. Представях си например че някоя нощ вкъщи се промъква крадец и аз се нахвърлям отгоре му; пред очите на цялото домочадие, разбягало се на вси страни из конака от страх, му връзвам ръцете и го предавам на полицията. (Какво възмездие ще е за онези, които ми се подиграват, че съм страхливец!) Друг път се виждах като вече забогатял от лотарията мъж да спасявам заложените при сарафина за едномесечен срок акции на баба ми и с един замах да разчиствам натрупваните с години борчове на конака.

Е, ами на такъв младеж не му ли трябва сега и една любима! За връстниците ми това не беше проблем. Някои от тях гонеха прислужниците по таваните, други пък надвечер стърчаха пред входа на девическата гимназия. Аз спадах повече към втория вид ухажори. Не ми е в природата да си пълня окото през открехната врата, като някои влюбени… Плюс това, както и много други момчета, бях отгледан сред възрастни жени и затова смятах женкарството за позор и грях. Исках моята бъдеща съпруга да ми е отредена по волята на Аллах, да се появи едно почтено момиче с миловидно лице, с което ще се обичаме платонически, ще си даваме тайно знаци, ще си разменяме усмивки и писма. Никакви опасности, никаква досада! Една безоблачна и тиха любов, изпълнена с дълбокото убеждение, че някой ден любимата ми сама ще падне в обятията ми — както прасковата, която чакаш да се налее, да се изпълни със сладък сок и най-накрая да се откъсне от клона си и да тупне на земята.