Читать «Гневът и Зората» онлайн - страница 4
Рене Ахдие
- Обичам те, дете мое.
- И аз те обичам. Ще изпълня обещанията си. Всичките до едно.
Джахандар се овладя и мигна мълчаливо на по-голямата си дъщеря.
Почукването на вратата този път не молеше за внимание, а настояваше за него.
Шахризад се обърна рязко, а кървавочервеният рубин се люшна на челото й. Тя
изправи рамене и вдигна острата си брадичка.
Джахандар стоеше встрани, скрил лице в ръцете си, докато дъщеря му пристъпи напред.
- Съжалявам... толкова много съжалявам- прошепна му тя, преди да прекрачи през прага и да последва стражите начело на процесията. Шахризад зави зад ъгъла, а Джахандар се свлече на колене и зарида, когато тя се скри от погледа му.
Мъката на баща й отекваше из залите. Шахризад успя да направи едва няколко крачки по грамадните като пещери коридори на двореца, преди краката и да я предадат. Тя се спря, а коленете й трепереха под издутата тънка коприна на шалварите й.
- Господарке? - обади се отегчено един от стражите.
- Той може да почака - задъха се Шахризад.
Стражите се спогледаха.
Сълзите й заплашваха да начертаят издайническа блестяща следа по бузите й и Шахризад притисна ръка към гърдите си. Пръстите й неволно докоснаха края на дебелата златна огърлица, стиснала гърлото й, обсипана с донесени от чужди страни едри и неизказано разнообразни скъпоценни камъни. Усещаше как й тежи... задушава я. Като окови с брилянти. Тя остави пръстите й да се свият около дразнещото украшение и за секунда помисли дали да не го скъса от тялото си.
Яростта беше успокояваща. Приятелско напомняне.
Най-скъпата й приятелка. На нея можеше да довери и най-съкровените си мисли.
Тя сви пръстите на краката си в оплетените от златни ширити сандали и пак изправи рамене. Продължи да върви, без да каже и дума.
Стражите отново се спогледаха за миг.
Когато стигнаха до масивната двойна врата към тройната зала, Шахризад осъзна, че сърцето й бие два пъти по-бързо от обичайното. Вратите се отвориха с протяжен стон и тя се съсредоточи върху целта си, като забрави за всичко друго наоколо.
В самия край на огромната зала стоеше Халид ибн ал Рашид, халиф на Хорасан.
Повелителят на повелителите.
Шахризад чувстваше как омразата бушува в кръвта й с всяка крачка, а намеренията и стават все по-ясни. Тя се взря в него с нетрепващ поглед. Гордата му осанка изпъкваше сред хората от свитата му и подробностите се набиваха в очите и, докато се приближаваше.
Той беше висок и елегантен, с фигурата на изкусен във военното дело млад мъж. Тъмната му коса беше права и вчесана по начин, който предполагаше желание за ред във всичко.
Тя стъпи на подиума, погледна го и се зарече да не се плаши дори и изправена пред господаря си.
Гъстите му вежди се повдигнаха леко. Те очертаваха очи в толкова бледа отсянка на кафявото, че изглеждаха кехлибарени при определена светлина, светли като на тигър. По профила му някой художник можеше да изучава ъглите. Халифът не помръдна и продължи да я оглежда внимателно.
Лице, което прорязваше, поглед, който пронизваше.
Той протегна ръка към нея.
Тя понечи да я хване, но се сети да се поклони.
