Читать «Глупавият Ханс» онлайн - страница 2

— Хей! — извика глупавият Ханс. — Ето ме! Я вижте какво намерих из пътя! — И той им показа една умряла врана.

— Глупак! — казаха братята. — За какво ти е?

— Враната ли? Ще я подаря на царската дъщеря.

— Ех, че си умник! Добре, добре, подари й я — рекоха братята и отминаха със смях нататък.

— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше им отдалеч Ханс. — Вижте какво намерих сега. Такова нещо не се намира всеки ден.

Братята се върнаха назад, за да видят намереното.

— Ах, ти, глупако! Та това е стар дървен налъм, и то без каишка. Да не искаш да подариш и него на царската дъщеря?

— Разбира се, ще го подаря! — отвърна Ханс.

Братята се изсмяха и продължиха пътя си. Те бяха отишли вече твърде далеч, когато чуха отново тропот зад гърба си. Гонеше ги глупавият Ханс.

— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше той с всичка сила. — Пак намерих нещо! Колко съм щастлив!

— Е, какво намери? — попитаха братята.

— Ах, то е тъй хубаво, че не може да се опише с думи! — отвърна глупавият Ханс. — Ех, че ще се зарадва царската дъщеря.

— Тю! — извикаха братята. — Та туй е кал, най-обикновена кал, от някоя локва!

— Кал, разбира се! — рече глупавият Ханс. — Чудесна кал, отлично качество! Я как тече през пръстите! — И той натъпка целия, си джоб с кал.

Но братята не искаха да го слушат повече. Те удариха конете си и препуснаха тъй силно, че от копитата захвърчаха искри. Затова те стигнаха при градските врати цял час преди Ханс.

Тук, пред вратите, всички получаваха номера, за да се пази ред. Сетне се нареждаха по шестима, ала тъй близко един до друг, че не можеха да мръднат дори с ръка. Туй беше умно измислено, защото иначе всички щяха да си извадят очите, задето единият стои пред другия.

Народът се тълпеше около царския палат. Неколцина сполучаха да се промъкнат до самите прозорци. Всички искаха да видят как царската дъщеря ще приема тия, които искаха да се женят за нея.

Ала щом някой от момците влезеше в залата, езикът му сякаш се схващаше и той почваше да бъбре несвързано.

— Не го харесвам! — казваше царкинята. — Да си върви!

Най-сетне дойде ред и на оня от братята, който знаеше наизуст целия речник. Ала сега всички думи сякаш изскочиха из главата му. Подът беше гладък и бляскав, а таванът бе направен от чисто огледално стъкло, така че той видя себе си с главата надолу и с краката нагоре. При всеки прозорец стояха по трима писари и по един главен писар, които записваха всичко, що се говореше, за да го отпечатат веднага във вестника и да продават из всички кръстопътища по три пари единия вестник. Как да не се уплаши човек! Отгоре на туй и печката беше нагорещена до разтопяване.

— Колко е топло тук! — рече братът.

— Да, моят баща пече днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.

— Ме-е! — извика братът и лицето му стана като на овен. За такъв разговор той не беше никак подготвен, а все пак трябваше да каже нещо, и то — остроумно.

— Не го харесвам! — каза царската дъщеря. — Да си върви! И го изгониха навън.

Влезе вторият брат.

— Колко е топло тук! — рече той.

— Да, топло е! Ние печем днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.

— Т-т-т-т! — заекна той. И всички писари записаха: Т-т-т-т!