Читать «Глупавият вълк» онлайн

Елин Пелин

Глупавият вълк

Един гладен вълк видял в една ливада кон.

— Ха — рекъл вълкът, — каквото търсех, намерих.

Отишъл той при коня и му казал:

— Добър ден, дръгльо!

— Добро да намериш, сиви вълко!

— Чий си ти?

— Попов.

— Значи, за моя закуска готов!

— А бре, Вълчо, а бре, глупчо, за какъв обяд ще ти послужа, когато и кожата не ми е одрана — казал конят.

— Е, как да я одера? — попитал вълкът.

— Иди зад мен, хвани ме за опашката и дръпни. Кожата ми сама ще се изхлузи …

Послушал го вълкът, отишъл зад него и — тъкмо се приготвил да го хване за опашката — конят му теглил един такъв хубав ритник по муцуната, че му светнали очите.

Отървал се Вълчо жив оттук и тръгнал да бяга. Ето край гората пасе овен.

— Добър ден, виторог Овенчо!

— Добро да намериш, сиви вълко!

— Чий си ти?

— На поп Щербап.

— Значи, на мене за кебап.

— А бре, Вълчо, а бре, глупчо, кебап се лапа наведнъж, пък аз съм голям, как ще ме глътнеш току-тъй — ще ме измъчиш!

— Е, как мога? — попитал вълкът.

— Как? Застани тука, отдолу, разтвори си устата повечко и чакай. Аз ще се залетя отдалеч и ще се бухна в стомаха ти наведнъж.

Вълкът се съгласил, запънал се с краката си, разтворил устата и чакал.

Разиграл се виторогият овен отдалеч, засилил се, затичал се, ударил с рогата си Вълчо по муцуната и беж — да го няма.

Три пъти наш Вълчо се преметнал, три пъти от болки завил, три пъти корема си попипал, три пъти се попитал:

„Глътнах ли овена, или не?“ — И три пъти си отговорил:

„Трябва да съм го глътнал, тежко ми е, не мога да стана!“

Както и да е, станал Вълчо. Отведнъж му пригладняло, та на очите му притъмняло. Искал зъбите си да потрака — зъби в устата му не останали.

„Е — казал си Вълчо, — с един овен наяждам ли се аз; чакай още нещичко да потърся!“

Подвил опашка и тръгнал, а червата му къркали от глад.

Като приближил селото, гледа — насреща му свине.

— Добър ви ден, тлъсти свине!

— Дал бог добро, вълчи сине!

— Чии сте вие?

— Попови …

— А-а, попови, значи, за моя обед готови!

— Готови, готови, Вълчо — казали свинете, — но преди да ни ядеш, хвани една от нас за ухото, да ти посвири с гайда. Това ни е от баща занаят останало. Хем ние ще поиграем, хем ти ще се повеселиш.

Вълчо ги послушал, хванал едно прасе за ухото, а то заквичало, засвирило с оная ми ти гайда, та всички хора от селото се затекли да видят какво има. Видял Вълчо, че тичат хората и че всеки носи дърво в ръка. Разбрал, че не е чиста работата, оставил прасето и беж — да го няма.

Отишъл Вълчо в гората, засрамен и гладен.

В това време насреща му — по пътеката — се задал селският шивач с аршин в ръка. Той въртял аршина в ръка, подсвирквал си и от време на време смъркал емфие.

— Добър ден, селянино! — казал Вълчо.

— Добро да намериш, горянино! — отговорил шивачът.

— Ще те изям!

— Добре — казал шивачът, — ала не мога се побра в корема ти. Дай да го премеря!

— Като ще мериш, мери — казал Вълчо, — само по-скоро, защото много съм гладен.

Шивачът хванал Вълчо за опашката, че като почнал да го мери… Бие и вика:

— Аршин нашир, аршин надлъж! Аршин нашир, аршин надлъж!

Той бие, Вълчо скача. Той бие, Вълчо скача, докато му се откъснала опашката — и избягал.