Читать «Галерия от образи, които няма да използвам» онлайн - страница 3

6. И апропо, да прогоним всички ония хомосексуалисти, които напоследък заемат такова господстващо място в съвременната ни проза. Не е ли крайно време да приемем провиненията и непостоянството на плътта и да продължим пътя си? Сега място на действието е Хюитс Бийч, следобеда на Четвърти юли. Мисис Дитмар, жената на губернатора, и синът й Рандал са донесли своя обед на плажа, на безлюдно заливче, откъдето все пак през дюните се вижда клубът, на който се развява американското знаме. Момчето е шестнайсетгодишно, добре сложено, с онази изящна златиста кожа, присъща на младостта, и за самотната майка то е така красиво, че тя цялата тръпне от възхищение. През последните десет години нейният съпруг, губернаторът, я е пренебрегвал заради интелигентната си и красива секретарка. Мисис Дитмар е приела с изключителната широта на човешката природа нанасяните й почти всекидневно рани. Тя, разбира се, боготвори сина си. В неговата външност няма нищо от мъжа й. Тя вярва, че момчето е наследило най-добрите качества на нейния род. Достатъчно е стара, за да прозре, че такива неща като тънкото стъпало и хубавата коса съвсем естествено са белези на благородно потекло. Раменете му са широки. Тялото набито. Когато синът й хвърля камък в морето, тя е погълната не от силата, с която запраща камъка, а от нежната грация на ръката, завършила кръговото движение, щом веднъж камъкът е излетял — сякаш всички негови жестове са свързани помежду си. Като повечето влюбени тя е неумерена в обичта си към сина и иска този следобед с него да бъде безкраен. Не смее да мечтае за вечност, но й се иска денят да е с няколко часа по-дълъг. Опипва перлите си с уморени ръце, радва се, че в тях са събрани светлините на морето, и се чуди как ли биха изглеждали върху неговата златиста кожа.

Синът е малко отегчен. Щеше да му е по-приятно, ако е с младежи и момичета на негова възраст, но майка му го е подкрепяла и бранила и той намира известна сигурност в нейната компания. Била е непоколебим и страховит закрилник. Можеше да уплаши директора и повечето учители от неговия колеж, което и направи. Той вижда далеч от брега платната на надбягваща се флотилия и за миг му се иска да е с тях, но вече е отказал, а и няма достатъчно самоувереност да води някоя от лодките, така че в известен смисъл сам е избрал да бъде на плажа само с майка си. Стеснява се от състезателните спортове, плаши се от цялото организирано общество, сякаш в него е скрита сила, която може да го разкъса на парчета. Но защо е така? Нима е страхливец? И съществува ли подобно нещо? Нима човек се ражда страхливец, както се ражда чернокос или рус? Дали майка му не е отишла до крайност в покровителството си? Дали прекалената й защита не го е направила уязвим и болезнено чувствителен? Но като се има пред вид, че той така отблизо познава дълбочината на нейното нещастие, нима може да я изостави, преди да си е намерила други приятели?