Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 8

— Хиноде е напълно здрава, Фурансу-сан, напълно. Тя е неопетнена.

Мозъкът му сякаш се взриви от думите „тя е неопетнена“, а в съзнанието му отекна всепроникващият писък: „Но ти си омърсен!“

— Защо? Защо е приела? Защо? Защо, щом… щом знае за моята… моето нещастие. Нали знае?

Прислужницата отвън на верандата се подплаши от дивия му рев; отвори шоджи. Райко я отпрати с махване на ръка и тя покорно затвори. Съдържателката изтънчено сръбна от сакето.

— Разбира се, че знае, Фурансу-сан. Толкова съжалявам.

Андре изтри слюнката от ъгълчетата на устните си.

— Тогава защо се е съгласила?

Просто не бе на себе си.

— Хиноде отказва да ми обясни, толкова съжалявам. Част от моето съглашение с нея е да не я принуждавам да ми каже. Това ще залегне и в твоя договор. Не бива да я насилваме — тя сама ще обясни, когато реши. — Райко въздъхна тежко. — Толкова съжалявам, но ще трябва да приемеш и последното условие в договора. То наистина е последното.

— Съгласен съм. Моля, изготви го…

След цяла вечност на страдание — а всъщност само след няколко дни — договорът бе подписан и подпечатан и той отиде при Хиноде — той, Нечистият — при нея — Чистата, в целия й блясък. И утре щеше да иде отново…

Андре едва не подскочи, когато нечия ръка го хвана за рамото и сякаш отново го върна в голямата зала на Струан. Филип го питаше:

— Андре, добре ли си?

— Какво? О, да, да… — Сърцето му туптеше, студена пот се стичаше по него, сякаш мравки лазеха по кожата му при спомена за фразите „неопетнена“ и „за първия път“, и за целия му ужас… и при мисълта за страха от утрешната среща. — Извини ме, аз… побиха ме тръпки. — Изведнъж сякаш цялата стая се стовари отгоре му и му се прииска да излезе на чист въздух. Изправи се, пое пипнешком, като смотолеви: — Помоли… помоли Анри да свири… не ми се ще… извини ме, трябва да си вървя…

Тайърър поразен се вторачи подире му. Бабкот приближи откъм рулетката.

— Какво му става? Горкият, изглежда така, сякаш е видял призрак.

— Не зная, Джордж. Беше много добре и изведнъж запелтечи, пребледня и плувна в пот.

— Да не е нещо във връзка с разговора ви?

— Едва ли, просто ме съветваше как да постъпя с Фуджико и Райко, нямаше нищо, свързано с него, съвсем нищо.

Проследиха го, докато Андре излизаше; вървеше така, сякаш стаята бе празна. Бабкот се намръщи.

— Не прилича на себе си. Обикновено е толкова жизнерадостен. — „Горкичкият, от злочестината му ще да е. Дяволски ми се ще да му доставя лек, дяволски ми се иска да имаше лек.“

— Като стана дума за жизнерадостност — говореше в това време Тайърър, — не предполагах, че си такъв безупречен танцьор.

— Още по-малко пък аз. — Гигантът гръмко се разсмя. — Дойде ми вдъхновение, тя може да вдъхнови всекиго. Обикновено танцувам като носорог. — Двамата погледнаха през множеството към Анжелик. — Това девойче има изключителна фигура и прекрасен, заразителен смях.

— Да, Малкълм е голям късметлия. Извинявай, ще помоля Анри да замести Андре… — Тайърър се отдалечи.

Бабкот наблюдаваше Анжелик. „Любопитно, че лекарят преглежда пациентката си и не се възбужда — помисли си той. — Дори и от пациентка като нея. Поне аз не се възбудих, докато госпожицата се консултираше с мен в Канагава и тук. Ама пък и не я преглеждах разголена, нямаше нужда, освен когато мензисът й протече много тежко преди няколко седмици. Тогава очевидно се нуждаеше от съвсем обстоен преглед и все пак не ме допусна. Не бях я виждал толкова бледа и с такива безкръвни устни. Като си мисля сега за това, откривам, че тя се държа странно, не ме остави да я приближа, само ме пусна за малко в стаята си, сякаш бях някой непознат. А предишната вечер, когато й върнах кръстчето, преслушах сърцето й, почуках гръдния й кош и гърба; опипах дори стомаха и тя се държа като обикновен пациент. Спомням си, че пулсът й беше доста ускорен без всякаква видима причина. Странно поведение.