Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 338

Бабкот подсвирна беззвучно. Най-сетне каза:

— Цялата им проклета шайка е една сбирщина от идиоти.

Сър Уилям се разсмя.

— Тъкмо това си мислех и аз. Но като стана дума за това, какво смяташ ти?

— „Незабавно предприемане на благоразумни действия“ ли? Те си противоречат.

— Дипломатическо многословие, колкото да си измият ръцете.

— Получихме обезщетението и…

— Среброто ни бе предплатено от името на Санджиро, това бе заем. Виновната страна всъщност не си плати.

— Прав си. А и двамата убийци, изглежда, са мъртви.

— Да, и то случайно, но не сме сигурни сто процента, пък и загинаха ненаказани за престъплението си.

— Е, да. Ние… — Бабкот го погледна и въздъхна. — Какво мисля аз ли? Между нас казано, смятам, че вече си решил да предприемеш наказателно нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима, особено след като Йоши ни даде мълчаливото си съгласие.

— Вероятното си съгласие. Достатъчно ли е това официално писмо, за да убедим Кетърър, че ни е дадено разрешение за едно евентуално нападение?

— Несъмнено — нали са ти изпратили директивите си. Това писмо го превръща едва ли не в задължително, колкото и да е глупаво и колкото и да не ни е по вкуса.

— Защото си лекар ли?

— Да.

— Ако някой ден се наложи да поемеш командването, Джордж, надявам се да забравиш за професията си.

— Излишно е да ме предупреждаваш, Уилям. Знам си интересите. Между другото: Не се доверявайте на принцовете, чиновниците и генералите — всички те се позовават на целесъобразността, докато проливат вашата кръв от безопасно разстояние. — Бабкот вдигна чашата си. — За Лондон. Господи, колко съм изморен.

— Между другото си спомни, че Макиавели казва следното: „Безопасността на държавата е първостепенен дълг на управника.“

— Или някаква подобна баналност. — Сър Уилям присви очи. — А сега за Анджо.

Бабкот му разказа всичко. И на въпроса на дипломата сподели предполагаемата си диагноза:

— Шест месеца или година, но не повече. Зависи от изследванията ми.

— Интересно. — Сър Уилям потъна в дълбок и готвеше за нощувка. Той спуска завесите, за да не духа, отиде до камината и разръчка огъня. — Да оставим това засега. Склонен съм да наредя незабавно военноморско присъствие край Кагошима, незабавен обстрел, ако този непрокопсаник Санджиро не удовлетвори исканията ни — заради Йоши, Анджо и Съвета на старейшините, но най-вече заради Йоши.

— Ако изпратиш флота там, Колонията остава беззащитна. Нали пристигат доклади, че самураите тайно ни обграждат. Видяхме големи отряди при Токайдо.

— Тъкмо в това се крие опасността.

Бабкот сериозно изгледа Сър Уилям и премълча. Не той решаваше. С радост щеше да се подчини, както всички останали; щеше да настоява да вземе участие в похода. Изправи се.

— Ще дремна преди вечеря, че почти не спах миналата нощ. Между другото Филип свърши страхотно добра работа. Ще се заема с изследванията си малко по-късно и ще те осведомя за резултатите.

— Да ти пратя ли малко по-късно нещичко за хапване? Около девет часа? Добре. И благодаря за Анджо — много е важно. При това положение Йоши придобива все по-голямо значение за нас. Ако можем да му имаме вяра. Де да можехме!