Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 35

— Но недомлъвките й поставят мен в опасност.

Ема размишляваше и несъзнателно въртеше чашата с мартини за столчето, завихряйки синята течност.

— Онзи човек, Риймс, който твърдял, че е бил дрогиран? Нийл откри, че са изследвали кръвта му и резултатът бил отрицателен. Ами ако наистина е бил дрогиран? Кой би имал достатъчно влияние да подмени резултатите от полицейски тест за дрога?

— Господи, Ема, отиваш твърде далеч.

— Може би. При всяко положение трябва да се срещнеш с онази жена в Ню Йорк, Джанет Тайлър. И трябва да разбереш какво е правил Тери в Ню Джърси. Нийл може би ще успее да ти даде точното място чрез кредитната карта на Финли или архива на мобилния му телефон.

— И какво предлагаш да кажа на шефа си? — попита Демарко.

— Не му казвай нищо. Не ми ли спомена, че бил в Сан Франциско с най-новата си любовница?

— Пошегувах се, не знам дали му е любовница.

— Точно такава е — отсече Ема.

— И откъде знаеш?

Ема никога не позволяваше липсата на данни да разколебае абсолютната й увереност.

— Много просто, Джон Махоуни е негодник — спокойно заяви тя. — Толкова ми е жал за неговата жена.

13

Канцеларията на Пол Морели се намираше в Ръсъл Билдинг, в североизточната част на Капитолия. Отвътре стените на сградата са облицовани с полирани плочи сиво-бял мрамор, а вратите на сенаторските помещения са целите от месинг и махагон и са високи внушителните два метра и половина. Данъкоплатците осигуряват на сенаторите си стил, затова и кабинетът на Морели имаше камина, разкошни старинни мебели и приемна с накачени безброй почетни плакети и награди, които щатът Ню Йорк бе връчил на любимото си чедо. На видно място бе изложена и снимка на Морели с президента. Президентът изглеждаше малко неловко на снимката — имаше вид на човек, който знае, че позира редом с бъдещия си заместник.

Рецепционистката на Морели беше жена на около петдесет години, с конско лице и воднисти очи. Когато Демарко попита за Ейб Бъроус, тя безмълвно посочи една отворена врата, докато шумно си духаше носа в кърпичка.

Съдейки по офиса му, Бъроус беше типичният изтормозен, пренатоварен шеф на канцелария. Малката му разхвърляна стаичка преливаше от разлистени материали и такива, които никога нямаше и да бъдат прочетени; кутията му за входящи документи беше една вавилонска кула, която всеки момент щеше да рухне; куп жълти листчета с бележки от телефонни разговори бяха струпани на разкривена пирамида до телефона му.

Демарко познаваше десетки хора като Бъроус. Те нямаха и капка чар, но бяха умни, работливи и отдадени до фанатизъм. Докато шефовете им прерязваха ленти и целуваха бебчета, те стояха в офиса до среднощ, четяха ситния шрифт в текстовете на законопроектите и сключваха споразуменията, които прокарваха законите. Политиците обикновено бяха емблематичният орнамент върху капака на правителствената машина, а хора като Ейб Бъроус бяха двигателят.

Когато Демарко влезе в офиса, Бъроус говореше по телефона.

— Кажете на вашия човек, че Морели пръста си няма да мръдне за мостовете в Мисисипи, докато някой оттам не се заинтересува от североизточните междущатски магистрали. Обадете ми се пак, като започнете да мислите с главите си.