Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 188

Преди кокалчетата му да ударят вратата, чу глас:

— А, Джо, здравей. Радвам се да те видя отново.

Демарко се обърна — Пол Морели стоеше на няма и два метра зад него. Морели се усмихваше — имаше красива, заразителна усмивка — и Демарко едва не откликна. Морели държеше брадва в дясната си ръка, а в лявата — платнена торба с няколко цепеници. Устните на Демарко помръднаха в тиха ругатня. Морели сигурно е бил зад бараката, когато пристигна.

Демарко хвърли поглед надолу, за да се увери, че пистолетът на колана му не се вижда, и когато вдигна очи, видя, че Морели не гледа в него. Оглеждаше близките гори, очевидно за да провери дали Демарко е сам. Демарко се зачуди дали да не извади пистолета точно в този момент, но го беше страх, че Морели ще го изпревари и ще му сцепи главата с брадвата. Реши да изчака Морели да остави брадвата.

— Къде си паркирал? — попита Морели. Изглеждаше напълно спокоен. Дори и да беше изненадан, че Демарко го е намерил, не се издаде.

— На главния път — каза Демарко. — Не бях сигурен дали ще успея да стигна до къщата.

— Не си ли чувал за четири по четири? — изсмя се Морели.

Косата на Морели беше по-дълга от обикновено и стигаше до яката му, като отчасти покриваше ушите му. Носеше синя карирана риза върху кремаво поло, а сивите му джинси бяха напъхани в ботуши със стърчаща от ръбовете козина. Сигурно беше най-красивият звяр из тукашните гори.

Още няколко секунди Морели оглежда гората, после каза:

— Не знам защо си дошъл, Джо, но хайде да влезем вътре. Прекалено студено е да говорим навън.

Той остави торбата с дървата, но задържа брадвата. Мина напред, бутна вратата и направи път на Демарко. Когато той се поколеба, Морели го подкани:

— Хайде, Джо. Човек гледа да не избяга топлото, когато сам си цепи дървата.

Демарко пристъпи вътре, чу как вратата зад него се затваря и усети дулото на пистолет в тила си.

— Мамка му — промърмори той.

Не се беше сетил, че и Морели може да е въоръжен.

Осъзна прекалено късно, че съвсем не беше мислил в правилната насока — имаше си работа не със сенатор на Съединените щати, а с убиец. Който е убивал хора, както бе правил Морели, става мнителен. А може би се случваше нещо друго. Може би Калвети го беше изиграл. Но в такъв случай защо му беше дал пистолета?

— Не мърдай — каза Морели. — Да не си трепнал дори. Искам да видя дали имаш пистолет или подслушвателно устройство. Свали си якето, моля. Бавно.

Демарко се поколеба и Морели го ръгна с дулото на пистолета. Демарко отърси якето от гърба си и когато Морели видя оръжието в кобура на колана му, той възкликна:

— Ах, какво си имаме тука. Покушение ли си замислил?

Демарко не отговори. Спукана му беше работата без пистолета.

Морели му взе оръжието и го метна в ъгъла на стаята, после продължи с обиска. След като се увери, че Демарко няма друго оръжие или подслушвател, той го потупа приятелски по рамото.

— Хайде да седнем край огъня и да си поговорим. От толкова дълго време съм тук, хубаво е да си имам малко компания.