Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 14

Беше се обадил на шефа си веднага след посещението при Марша Давънпорт и го беше убедил да се видят, преди да напусне града. Махоуни щеше да заминава за Сан Франциско, за да изнесе лекция на някакво събрание, което значеше, че ще поднесе импровизирана двайсетминутна реч, ще прибере десет хиляди долара и през останалото си време в Калифорния ще обиколи винарските изби в долината Напа. А и като че ли нямаше да обикаля сам. Когато шофьорът на председателя отвори задната врата на лимузината, на Демарко за секунда му се мярна красив крак, обгърнат в черен чорап.

Демарко беше решил, че е крайно време да се посъветва с Махоуни. Връзката между Тери Финли и Пол Морели го притесняваше. Морели беше не само фигура от политическата стратосфера, но и член на партията на Махоуни. Ето защо Демарко сметна за благоразумно да информира Махоуни какво е научил, преди да продължи нататък.

Махоуни спокойно се приближи до масата, където чакаше Демарко. Той беше седнал отвън, защото знаеше, че Махоуни ще иска да пуши и ще мрънка, ако се появи пречка. Махоуни тежко седна на стола и се пресегна, за да вземе една от двете картонени чаши кафе, които Демарко беше поръчал. Отпи от кафето, намръщи се на вкуса и после бръкна в джоба си за плоското шишенце, онова, сребърното, украсено с емблемата на морската пехота. Същата емблема беше татуирана на дясната му ръка, а когато разговаряше с ветерани, ръкавите му винаги бяха навити. Той премлясна, доволен от вкуса на алкохолното си кафе, и хвърли въпросителен поглед на Демарко.

— Дик Финли смята, че синът му може би е бил убит.

Ако не започнеш разговора с нещо интригуващо, бързо губиш интереса на Махоуни. Демарко му разказа за салфетката, намерена в портфейла на Тери, и за всички останали подозрения на Дик Финли относно смъртта на сина му.

Когато стигна до наученото от Нийл за тримата господа от списъка на репортера, Махоуни погледна часовника си, след това лимузината и после каза нещо, което изуми Демарко.

— По дяволите, тия работи всеки ги знае. Преди да изберат Морели в Сената, излезе една статия в „Таймс“, или пък беше в някое от ония префърцунени нюйоркски списания. Все тая, пишеше как Морели бил толкова голям късметлия, че трябвало да си купува билети за лотарията, вместо да работи.

— Може би не е било просто късмет.

— Единият се набутва в катастрофа; другия го хващат със секретарката; а третия го спипват с малолетно момче. Знаеш я старата поговорка, синко: никога не отдавай на злоба това, което може да бъде обяснено с тъпотия.

— Имате право — отвърна Демарко, но в същото време се ядоса, че Нийл беше премълчал факта, че всичко, което бе представил като резултат от задълбочено проучване, е било написано в някакво списание. — Смятате, че трябва да зарежа тази история ли? — попита той. — Мога да продължа да се ровя, да говоря с някои от тези хора, да отида до Ню Йорк и да се срещна с другата жена, но…

— Не, ще ти кажа какво ще направиш. Искам да отидеш да се видиш с Пол Морели.

— Шегувате се — сепна се Демарко.

— Не. Може и да съм длъжник на Дик Финли — беше ми от голяма помощ, когато пристигнах в града, — но мой дълг към страната ни е да разкрия истината пред Пол за това какво става. — Махоуни допи кафето си. — Морели е най-доброто, което се е случвало на партията след Рузвелт — или мен — и той ще е следващият президент на САЩ. Добър човек е — може би дори страхотен — и заслужава да знае, че някакъв репортер се е опитвал да го натопи. И ако Тери Финли наистина е бил убит, в което се съмнявам, заслужава да знае и това. Искам да говориш с него и да му кажеш какво си научил. Ще му се обадя да те приеме. А сега имам да гоня самолет.