Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 12
Мишел Пейвър
Доплака му се. Беше изтощен, гладен и уплашен и отчаяно се нуждаеше от баща си. А ето че имаше нов враг — треската.
Четвърта глава
Торак трябваше да стъкне огън. Сега се състезаваше с треската, а цената беше неговият живот. Заопипва колана си за торбичката с прахан. Ръцете му трепереха, докато вадеше стиските разнищена брезова кора, и на няколко пъти изпусна кремъка. Най-сетне успя да получи искра.
Когато запали огъня, вече трепереше неудържимо и едва усещаше топлината от пламъците. Шумовете се открояваха неестествено ясно: бълбукането на Реката, бухането на совата, влудяващото скимтене на прегладнялото вълче. Защо не го остави на мира?
Момчето тръгна, олюлявайки се към Реката, за да утоли жаждата си. Спомни си тъкмо навреме как баща му обясняваше, че не бива да се навежда прекалено. „Когато си болен, никога не гледай отражението на душата си във водата. Ще ти се завие свят. Може да паднеш и да се удавиш“.
Напи се до насита със затворени очи, после се запрепъва обратно към заслона. Копнееше за сън, но знаеше, че първо трябва да се погрижи за ръката си, иначе нямаше да оцелее.
Извади малко сушена върбова кора от торбата с билки и я задъвка. Стипчивият горчив вкус едва не го задави. Намаза получената каша върху ръката си, а после отново превърза раната с брезово лико. Болката беше толкова силна, че почти изгуби съзнание. Успя само да изрита мокасините от краката си и да се мушне в спалния чувал. Вълчето се опита да се пъхне при него. Той го отблъсна.
С тракащи зъби видя как вълчето изтича до огъня и го заоглежда любопитно. Протегна голяма сива лапа и потупа пламъците, а после отскочи смаяно с болезнено скимтене.
— Това ще ти е за урок — измърмори момчето.
Вълчето отърси козина и изчезна в тъмното.
Торак се сви на кълбо, като внимаваше да не притисне туптящата си ръка. Помисли си с горчивина колко зле се беше представил досега.
Целия си живот бе прекарал в Гората с баща си, строяха лагер за нощ или две и продължаваха напред. Той знаеше правилата.
През първия си ден сам ги беше нарушил всичките. Това го плашеше. Все едно бе забравил как се ходи.
Със здравата си ръка докосна татуировката на клана си и проследи двойката очертани с фини точки линии, спускащи се по всяка скула. Беше ги направил баща му, когато той бе на седем години, като втри сок от мечо грозде в продупчената кожа. „Не ги заслужаваш — укори се Торак. — Ако умреш, ще е само по твоя вина“.
Сърцето му отново се сви от мъка. Никога в живота си не бе спал самичък. Никога без баща си. За първи път не последва докосване за лека нощ от грапавата нежна ръка. Нямаше я и познатата миризма на еленова кожа и пот.
Очите на Торак започнаха да щипят. Той ги стисна и потъна в ужасяващи сънища.
