Читать «Вълкът» онлайн - страница 4

Той се разплати и си тръгна. Докато вървя из града, никъде не се спря, никъде не погледа. Само пред джамлъка на един манифактурен дюкян постоя и погледа. Наредени бяха там свирчици, кончета, каручки. Имаше една хубава кукла с червена рокличка и сини очи. Нея гледаше Нейчо, като стоеше отвън на снега, и се усмихваше. Не мислеше да я купи, но му беше драго да я гледа и си мислеше, че и детето му също би се радвало, ако я видеше.

Случи се из пътя тъй, че на едно-две места Нейчо можа да се прехвърли от една каруца на друга и, току-речи, без да върви, можа да стигне до мястото, гдето от шосето се отделяше пътят за тяхното село. Като остана сам, той се спря и се замисли: по баира ли да мине, или по дола? Все валеше сняг, наоколо беше пусто, тихо. И докато уж беше спокоен, отведнаж пак го обзе страх. Да мине по баира — вълкът може да е там. Ако тръгне из дола, мястото е глухо, затулено, да му се случи нещо, никой няма да го види, да вика, никой не ще го чуе. Той реши да върви през баира.

Миг селд миг, крачка след крачка, страхът му растеше. Спомни си, че на Сираковата мелница един селянин беше разправял, че също като него една сутрина срещнал вълк, а след обяд като се върнал, намерил го, че лежи на същото място, сложил глава на предните си крака, като куче. Човекът бил с кон, позаобиколил, вълкът не помръднал. Гледал го само и въртял очите си след него, тъй че се виждало и червеното изпод клепачите му. „Да седи тъй, ще мина и аз — мислеше си Нейчо, — ами ако стане?“. Над полето се спущаше мъгла, всеки бурен, всяко черно петно се струваше на Нейча, че се движи, че е вълк. Спря се и не се решаваше да направи ни кръчка напред. Поозърна се насам-натам и като подгонен от нещо, върна се и пое сега пък пътя към дола.

По шосето задрънка каруца и зарадван, Нейчо се обърна: каруцата спря пак там, гдето пътя се разделя. Слезе един човек и тръгна насам, а каруцата продължи пътя си по шосето. Един човек идеше сред снега към Нейча — висок, едър, с бял нов кожух, с нови навои. Крачеше широко, подпираше се някак изотдалеч с тоягата си, като владика. Като дойде по-близо и видя големите му мустаци и червеното му лице, Нейчо позна, че е Костадин, от тяхното село. Той беше заможен човек, ходеше и на лов.

— Нейчо, какво правиш тука? — викна му той с гърлестия си глас. — Какво стърчиш като лалугер?

— Не знам отде да мина, по дола ли, или по баира — рече Нейчо и усети, че гласът му беше се позасякъл.

— И ти в касабата ли беше? Ела, ще минем из дола. Какво ще правиш там на баира, на баира да мръзнат вълците.

— Аз отзарна видях един вълк — рече Нейчо.

Костадин го изгледа отвисоко със засмени очи: при него Нейчо беше съвсем нисък, дребничек.

— Вълк ли видя? Ти? Ама тоз вълк трябва да те е глътнал и пак да те е изплюл. Леле мале! — провикна се Костадин. — Де и мене да ме срещна някой вълк. С уста ще го уловя, ще го изям!

И двамата, загърнати от снега като с гъста бяла мрежа, тръгнаха по дола и скоро се закриха. От време на време се дочуваше само дебелият глас на Костадина.