Читать «Възмущение» онлайн - страница 89

Филип Рот

На другия следобед в Америка двама войници застанаха пред вратата на Меснърови в апартамента им в Нюарк, за да съобщят на родителите на редника, че единственият им син е бил убит в битка. Господин Меснър така и не се възстанови от новината. През хлипове успя да каже на жена си:

— Казах му да се пази. Никога не ме слуша. Ти ме молеше да не заключвам два пъти вратата, когато исках да го науча на нещо, ама ти самата не можа да го научиш на нищо. А сега вече го няма. Двойното заключване на вратата не го научи на нищо. И сега го няма. Момчето ни го няма. Бях прав, Маркъс, предчувствах го — вече те няма, отиде си завинаги! Не мога да го понеса. Няма да мога да живея с тази мисъл.

Така и стана. Когато магазинът отвори след периода на траур, баща му никога повече не се пошегува с клиент. Или работеше мълчаливо, като само от време на време се покашляше, или промърморваше на клиента, когото обслужваше:

— Синът ни загина.

Престана да се бръсне, вече не се решеше и скоро един подир друг клиентите започнаха да се отдръпват и да си търсят друг кашерен месар в махалата, от когото да пазаруват, а голяма част от тях се пренасочиха и започнаха да си купуват месо от супермаркета. Един ден господин Меснър дотолкова не внимаваше в това, което прави, че ножът му се подхлъзна на един кокал, върхът на острието проникна в стомаха му и оттам бликна кръв, наложи се да го шият. Всичко на всичко, само след осемнайсет месеца потресаващата загуба изцеди живота от жилите на окаяния човечец; умря десетина години преди емфиземата, която щеше да развие, да стане достатъчно остра, че да го убие.

Майката бе силна и живя почти до сто години, макар че нейният живот също бе съсипан. Не мина нито ден, без да погледне снимката от завършването на гимназията на красивото си момче, поставена в рамка на бюфета в трапезарията, и да не попита починалия си съпруг на висок глас, сподавен от хлипове: „Защо го прогони от къщи? Миг гняв и ето какъв е резултатът! Какво значение има кога се е прибрал? Тогава поне си беше у дома, когато и да се е прибрал! А сега къде е? И ти къде си, скъпи? Маркъс, моля те, вратата не е заключена, ела си у дома!“. И тя отиваше до вратата, същата онази врата с прословутата ключалка, и я отваряше, отваряше я широко и заставаше на прага, вече вразумена, в очакване на завръщането му.

Да, ако не беше това, ако не беше онова, и досега да сме живи и здрави всичките и всичко щеше да е наред. Ако не беше баща му, ако не беше Флъсър, ако не беше Елуин, ако не беше Кодуел, ако не беше Оливия! Ако не беше Котлър, ако той не се бе сприятелил с недостижимия Котлър! Ако Котлър не се бе сприятелил с него! Ако не беше позволил на Котлър да наеме Зиглър да го замества в църквата! Ако не бяха хванали Зиглър! Ако бе присъствал на службите лично! Ако беше събрал четирийсет посещения и се бе подписал четирийсет пъти, днес да е жив и да му предстои да се пенсионира като адвокат. Но нямаше как да стане! Не можеше да вярва като дете в някакъв си глупав закон! Не можеше да слуша подлизурските им химни! И молитвите, тези ограничени молитви… загнили примитивни суеверия! Отче наш, ти, който си на Небето! Позорът на религията, незрелостта и невежеството, и срамът от всичко това! Откачена набожност за нищо! И когато Кодуел му каза, че трябва, когато Кодуел го привика обратно в кабинета си и му каза, че ще го оставят в „Уайнсбърг“ само ако се извини писмено на президента Ленц, задето е наел Марти Зиглър да ходи на църква вместо него, и че ако присъства на службата не четирийсет, а общо осемдесет пъти — както с образователна цел, така и като наказание, ако ходи на църква на практика всяка сряда до завършването си на колежа, какъв избор имаше Маркъс, какво друго му оставаше да направи, освен като типичен Меснър, като ученик на Бъртранд Ръсел, какъвто беше, да тропне с юмрук по масата на декана и да му извика за втори път: „Майната ти“?