Читать «Възмущение» онлайн - страница 7

Което ме устройваше. В началото на зрелия ми живот, преди всичко изведнъж да стане толкова трудно, притежавах удивителния талант да изпитвам задоволство. Запазих го през цялото си детство, а през първата ми година в „Робърт Трийт“ все още ми беше в репертоара. Много се вълнувах, че съм там. Бързо започнах да издигам преподавателите ми в култ и създадох доста приятелства, повечето от тях с момчета от работнически семейства като моето, които не бяха много по-добре образовани от мен самия. Част от тях бяха евреи и се познавахме от гимназията, но повечето не бяха и в началото ми беше страхотно приятно да обядваме заедно, защото бяха ирландци или италианци, което за мен бе непозната категория не само по отношение на Нюарк, но и в контекста на човешките същества изобщо. Освен това приемах с вълнение и учебните предмети; макар и да бяхме съвсем в началото, в мозъка ми започваше да се оформя нещо, което бих сравнил със случващото се в него при първото ми запознаване с азбуката. А също така, след като тренерът ме накара да хвана бухалката няколко сантиметра по-напред и да насоча топката през инфилда и към аутфилда, вместо да я запращам на сляпо, както правех в гимназията, онази пролет си спечелих място на титуляр в скромния бейзболен тим от първокурсници и играех втора база до един шортстоп, на име Анджело Спинели.

Но преди всичко учех, всеки следващ учебен час откривах по нещо ново, поради което фактът, че „Робърт Трийт“ беше толкова малък и не се набиваше на очи, дори ми харесваше, възприемах го едва ли не като квартален клуб, не като колеж. „Робърт Трийт“ беше скътан в северния край на гъмжащия от живот и пълен с офис сгради, универсални магазини и профилирани семейни магазинчета център и беше приклещен между триъгълния минипарк на Революционната война, където се събираха всякакви отрепки (повечето от които познавахме по име), и мътната река Пасаик. Колежът се състоеше от две невзрачни сгради: стара, изоставена, опушена тухларница край индустриалния бряг на реката, трансформирана в класни стаи и учебни лаборатории, където се провеждаха часовете ми по биология, и на няколко преки разстояние, оттатък централната градска артерия и с лице към минипарка, който заместваше нашия кампус — където сядахме по пладне да си изядем сандвичите, приготвени още призори, в компанията на подаващите си бутилката с мискет нехранимайковци наблизо, — малка каменна сграда с колонада в неокласически стил с вид на банка, каквато всъщност е била доста години, преди стане учебно заведение. Вътре в сградата се помещаваха администрацията на колежа и импровизираната класна стая, където се провеждаха часовете ми по история, английски и френски, водени от преподаватели, които предпочитаха да ме наричат „господин Меснър“, а не „Маркъс“ или „Марки“, и чиито писмени задания се стараех да предавам преди крайния срок. Нямах търпение да порасна, да бъда образован, зрял, независим възрастен — именно това ужасяваше баща ми, който, дори докато ме заключваше пред къщата, за да ме накаже, задето съм си позволил да вкуся от най-дребните привилегии на младостта, се гордееше до пръсване с отдадеността ми към учението и с уникалния ми за семейството статут на колежанин.