Читать «Възмущение» онлайн - страница 19

— И?

— Отговорих му, че братствата не ме интересуват.

— Но леля му твърди, че е прекрасно момче. Пълен отличник, като теб. И, разправят, бил много симпатичен.

— Симпатичен е, да — отвърнах вяло. — Татко, престани да ми пращаш хора.

— Но там си съвсем самичък. С пристигането те настаниха при три еврейчета, а ти какво направи? Изнесе се при неевреин и живееш с него.

— Елуин е идеалният съквартирант. Тих, съобразява се с околните, чист е и заляга здраво над учебниците. Не бих могъл и да мечтая за повече.

— Сигурно, сигурно, нямам нищо против момчето. Но след като младият Котлър е наминал…

— Татко, не мога повече така.

— Но аз не знам какво става с теб? Как да разбера какво става? Може да правиш какво ли не!

— Правя едно-единствено нещо — отсякох. — Уча и ходя на училище. А през уикендите печеля по осемнайсет долара.

— А какво пречи да си намериш приятелчета евреи? Момчета, с които да се храниш, да ходиш на кино…

— Виж, знам какво правя.

— На осемнайсет?

— Татко, затварям. Мамо?

— Да, скъпи.

— Затварям. Ще говоря с теб другата неделя.

— Ами Котлър… — бяха последните думи на баща ми, преди да прекъсна разговора.

Всъщност момиче имаше — ако не на хоризонта, поне такова, на което бях хвърлил око. Беше се прехвърлила от друг колеж като мен и пак като мен беше във втори курс, бледа и слаба, с кестенява коса и ми изглеждаше сдържано заплашителна и самоуверена. Беше в класа ми по американска история и понякога седяхме един до друг, но понеже не ми се рискуваше да я подтикна да ми заяви да я оставя на мира, още не бях събрал смелост дори да й кимна, камо ли да я заговоря. Една вечер я видях в библиотеката. Седях на едно от многото бюра на полуетажа над главната читалня; тя четеше на една от дългите маси долу в основното помещение и прилежно си водеше бележки от някакъв справочник. Заплениха ме две неща. Първото беше пътят, прорязал прекрасната й коса. Никога преди това не се бях усещал тъй уязвим от пътя в нечия коса. Другото беше левият й крак, преметнат връз десния и поклащащ се ритмично. Полата й закриваше крака до средата на прасеца, както се носеха момичетата тогава, но въпреки това от мястото, където бях седнал, виждах под масата непрестанното движение на този крак. Тя остана в същата поза има-няма два часа, продължи неуморно да си води бележки, а единственото, което правих аз през това време, беше да наблюдавам как косата й е разделена на лъкатушещ път и как кракът й непрестанно се полюшва нагоре-надолу. Не за пръв път се запитах какво ли изпитва едно момиче, когато си движи крака така. Домашното, което подготвяше, я бе погълнало изцяло, а аз, с мисленето си на осемнайсетгодишен младеж, бях погълнат от желанието да пъхна ръка под полата й. Силният порив да хукна към банята бе потушен от страха, че ако го направя, някой библиотекар или учител, или дори достопочтен студент може да ме завари и да бъда изключен, и да свърша като редник в Корея.

Същата вечер седях на бюрото си до два сутринта — и с настолната лампа извита така, че светлината да не пречи на Елуин, който спеше на горното легло, — за да довърша домашното, което не написах, понеже цялото ми внимание беше съсредоточено върху полюшващия се крак на момичето с кестенява коса.