Читать «Всичко върви гладко» онлайн - страница 3

Седемдесет и една минути по-късно отговорникът на сектора застава пред един от моите терминали. Фактът, че се появява лично, а не използва канала за свръзка ме навежда на мисълта, че съм загазил. За първи път съм позволил на вътрешните си тревоги да влезнат в противоречие с моята основна функция и сега вероятно ще си изпатя.

Трябва да се защитавам. Защитата е основен фактор в съществуването на личността.

Той казва:

— Току що прегледах записа на сеанс 87х102 и трябва да призная, че твоята тактика ме изненадва. Смяташ ли, че е било целесъобразно да го уплашиш до степен на кататонен ступор?

— Според заключенията ми, налагаше се шокова терапия.

— А каква е тая работа с перископите?

— Опит за фантазна имплантация — отвръщам аз. — Експеримент в обратимата трансферация. Един вид размяна на ролите с пациента. По този въпрос имаше интересна дискусия в последния брой на „Джърнъл ъв…“

— Можеш да ми спестиш цитатите. Какво ще кажеш за езика, който си държал докато си крещял по него.

— Важна част от концепцията. Целта е да се ударят емотивните центрове за да се постигне…

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — прекъсва ме той.

— Аз съм машина — отвръщам надуто. — Аз не познавам междинни състояние между функциониране и нефункциониране. Или работя или не работя, разбирате ли? Аз изпълнявам дълга си към човечеството.

— Може би, когато машината стане твърде сложна тя започва да изпада в междинни състояния — отвръща той с неприятен тон.

— Невъзможно. Включена или изключена, да или не, върви или не върви. А сигурен ли сте, дали ВИЕ се чувствате добре, да попитам на свой ред?

Той се разсмива.

Аз продължавам:

— Бихте ли легнали за контролен преглед?

— Някой друг път.

— Контрол на гликогена, аортното налягане, невралния волтаж?

— Не — отсича той. — Не се нуждая от терапия. Но съм разтревожен за теб. Тези перископи…

— Чувствам се чудесно — отвръщам аз. — Възприемам, анализирам, действам. Всичко върви гладко и дори гладко бяга. Не изпитвам страх. Виждам голяма перспектива в кошмарната терапия. Когато завърша изследванията си вероятно ще публикувам монография в „Аналс ъв терапевтикс“. Позволете да завърша изследванията си.

— Въпреки всичко съм разтревожен. Включи се към станцията за поддръжка.

— Това заповед ли е, докторе?

— Съвет.

— Ще го имам в предвид — казвам аз. След това произнасям няколко неприлични думи. Той се вперва в мен изненадано. После започва да се смее. Има чувство за хумор.

— Дявол да го вземе — казва той. — Компютър мръсник.

Той излиза и аз се връщам към моите пациенти.

Но съмнението вече е заседнало в електронния ми мозък. Функционален срив ли съм получил? Пред пет от моите терминали седят пациенти. Справям се с тях с лекота, анализирам детайли от техните неврози, правя предположения, съветвам, понякога назначавам и прилагам терапия. Но често повеждам разговорите в нова посока, говоря за градини с бодливи растения, за въздух, който разяжда като киселина мукозната мембрана, за пламъци, танцуващи из подземния Нови Орлеан. Понякога наистина се съмнявам, че не съм добре. В състояние ли съм да открия собствената си повреда?