Читать «Вратовръзката» онлайн - страница 3

Варлам Шаламов

Маша и новите й познати били контролирани от една жена, партиен член, която всяка сутрин им раздавала плата и конците. Към края на работния ден взимала направеното и го проверявала. Тази жена не работела, а се „водела на щат“ в централната болница като старша операционна сестра. Следяла ги много зорко — била сигурна, че само да се извърне, и тежката синя коприна ще изчезне.

Момичетата отдавна били свикнали с такава охрана. И макар че сигурно не било трудно да излъжат тази жена, те не крадели. И трите били осъдени по петдесет и осми член.

Настанили ги да живеят в лагер, в „зоната“, над чийто портал, както във всички лагерни зони в Съюза, били изписани „незабравимите“ думи: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. И името на автора на цитата… Цитатът звучеше иронично и учудващо точно отговаряше на смисъла, на съдържанието на думата „труд“ в лагерите. Трудът беше всичко друго освен въпрос на слава. През 1906 година в едно издателство на есерите е издадена книжката „Пълно събрание на речите на Николай II“. Това са извадки от „Правительственный вестник“ в момента на коронясването на царя и включват наздравици: „Пия за здравето на Кексголмския полк“, „Пия за здравето на юнаците-черниговци“.

Преди тостовете има предговор, написан в ура-патриотичен стил.

„В тези думи като в капка вода е отразена цялата мъдрост на нашия велик монарх“ и т.н.

Съставителите на сборника са интернирани в Сибир.

Какво ли е станало пък с хората, издигнали цитата за труда над порталите на лагерните „зони“ из целия Съветски съюз?

На бродирачките им разрешавали да гледат кино по време на прожекциите за затворници.

Прожекциите за волнонаемните почти не се различаваха процедурно от тези за арестантите.

Киноапаратът беше един и между отделните филмови части имаше паузи.

Веднъж прожектираха „И най-мъдрият си е малко прост“. Първата част свърши, светнаха както винаги лампите и както винаги угаснаха, чу се тракането на киноапарата — жълтият лъч стигна до екрана.

Всички започнаха да тропат, да викат. Механикът явно беше сбъркал — отново въртеше първата част. Триста души — фронтоваци с ордени, заслужили лекари, пристигнали за някаква конференция — всички, които си бяха купили билети за тази прожекция за волнонаемни, викаха и тропаха с крака.

Механикът невъзмутимо „извъртя“ първата част и запали осветлението в салона. Едва тогава всички разбраха каква е работата. Сред зрителите се беше появил заместник-началникът на стопанската част на болницата Долматов — бе закъснял за първата част и затова тя бе повторена.

Започна втората част и нещата продължиха по реда си. Колимските нрави се знаеха от всички — по-малко от фронтоваците, повече от лекарите.

Когато се продаваха малко билети, прожекцията ставаше обща за всички: най-хубавите места, последните редове — за волнонаемните, а първите — за затворниците: жените вляво, мъжете вдясно от пътеката. Тя разделяше салона на кръст, на четири части, и това беше много удобно за прилагане на лагерните правила.