Читать «Войниците, дългът и справедливостта» онлайн

Паула Лайт

Войниците, дългът и справедливостта

Трябва ли мъжът да служи в армията? Прави ли го изпълнението на този дълг по-храбър, по-добър, по-човечен? Дали армията следва да бъде редовна или наемна, професионална? Историята, изискването на различните епохи и спецификата на отделните държави дават различен отговор на този въпрос. Уважавам искрено пацифистите, които отказват да служат в армията по религиозни или етически съображения, като в името на идеите си изтърпяват санкции, страдат, борят се за кредото си. Такива хора не са страхливци, а истински хора. Не мога да приема, обаче, глезльовците, които в миналото са използвали протекциите на мама и тати, „връзките“ и възможностите си и са кръшкали, докато техните връстници са страдали и търпели неприятното задължение. Това е прилагане в практиката на правилото, очертано от Оруел, „всички са равни, но някои са по-равни от другите“. Една моя приятелка, чаровна и обаятелна жена, не можеше да понася подобен тип „мъже“, наричаше ги „пухльовци“ и отказваше да се среща и да излиза с тях. Намирах, че е напълно права…

Но нека се разходим назад във времето и видим как стоят нещата с войнския дълг в България.

Със създаването на третата българска държава през февруари/март 1878 г., се въвежда и задължителната военна служба. За българския младеж да служи в българската армия беше гордост и патриотичен дълг. Всяка майка, родила син, се гордееше с това, че синът й един ден ще прекрачи прага на БНА. В онези години вървеше поговорката, че жена, която не е раждала, и мъж, който не е ходил войник, не стават за нищо. Изпращането на новобранците се превръщаше в празник по места и се състояха тържества по-пищни и от сватби. Всеки младеж с желание, нетърпение и възторг очакваше момента в който да бъде одобрен от комисията, че е годен да бъде БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК.

Как нашите политици са гледали на тази мъжка мисия, изисквана от времето?

Ако се върнем няколко години назад ще видим че Иван Костов през 1969/70 г. е служил като радист в Кърджали. В Кърджали е служил и Юнал Лютфи. Огнян Герджиков е служил през 1964 г. в Божурище. Военна служба е отбил и Ахмед Доган. Даже Тодор Живков го е сторил като трудовак, а Владимир Живков, неговият син също е служил в НШЗО Плевен.

Дали новите политически мъже, в чийто кабинети често присъства портретът на Апостола на Свободата, са наистина такива патриоти и държавници, милеещи за България? Дали и те са чакали с желание да се наредят в редовете на БНА? Ще спомена някои от тях, защото трудно се намират сведения извън документите на Централния военен архив във Велико Търново.

Ще започна от Председателя на Народното събрание, Георги Пирински. По повод кандидатурата му за президент, от думите на тогавашния министър на отбраната научаваме следният факт: „негоден за военна служба в мирно време“, поради заболяване на костната система и бил зачислен в запаса. Това се е случило в далечната 1968 г., а днес 41 години по късно си е напълно здрав! Изглежда костната му система се е подмладила, откакто заема държавнически длъжности. А не беше ли крайна наглост да се кандидатира за пост, който, по Конституция, предполагаше да стане главнокомандващ Българската армия?