Читать «Водоносец и водолеец» онлайн - страница 2

Как няма да си науми да сънува сън за белия облак Фането? Тя още отсега си наумява да сънува такъв сън. Само нощта да дохожда по-бързо!

И Фането пак сяда на стъпалата пред къщата — да гледа кога ще залезе слънцето, кога ще потъмнее земята.

А през нощта.

През нощта белият облак се връща при Фането.

— Ще се наприказваме ние, както ти обещах — захваща гостенинът. И гласът му напомня полъх от разлюлени летни клони.

— По-скоро… аз ще се наприказвам, Фане. Знаеш ли, щом те зърнах тая заран — и разбрах, че съм ти се харесал. По очите ти разбрах. Затова си рекох: ще й поразправя за себе си на оная паланка. Винаги изпитвам удоволствие, когато говоря за себе си пред слушател, който ме харесва. Аз и за брат си ще ти поразправя, искаш ли? Защото ние с моя брат никога не се разделяме за дълго.

— А твоят брат къде живее? — пита Фането.

— Върху рамото на планината живеем и двамата. Върху рамото на Ясеновата планина, която се намира зад Пясъчната планина. И зад езерото. Но на мене ми се ще поред да ти разправям…

— Разправяй ми поред — казва Фането. И очите й се разширяват.

— И тъй: на мене… главната ми задача е да се разхождам и да събирам вода в котела си, в калайдисания си котел. Аз по всяко време мога да излизам на разходка. Но предпочитам да излизам призори. Тръгвам на разсъмване, вървя през ясеновите гори — да се надишам на прохлада. Безшумно се провирам между дърветата и ми е драго, че наоколо кръжи тънка горска миризма. Сетне се въземам над горите и се улавям с ръка за първите лъчи на слънцето, което излита в простора. А той, просторът, по изгрев слънце е червен като божурите, които цъфтят в подножието на планината. Краищата на моята дреха се допират до червения цвят. И не щеш ли — порозовяват. Разбудените гургулици на часа ме виждат и казват: „Какъв хубав облак!“ Но аз продължавам пътя си. Затрептя ли над сечището, веднага забелязвам, че бригадата на дърварите вече е започнала работа. Те и дърварите ме забелязват. И шофьорите на товарните коли. „Какъв хубав облак!“ — казват те. А най-младият от тях не пропуща да ме замоли:

Бре, облако летен, от свила изплетен! Със стъпка хвърката стигни Долината. Мини по паважа, завий за към къщи — на тате да кажеш, че скоро се връщам!

— Разбира се! — кимам приятелски на най-младия от шофьорите. През това време розовото по дрехата ми избледнява и тя блясва от белота. Сякаш не е дреха, сякаш е сребърна пряспа. Радвам й се аз. И току я поглаждам. А преди да се разделя с Ясеновата планина, гребвам шепа вода от нейното Петково кладенче. Дядо Петко изградил преди сто години кладенчето, оттогава останало името. Гребвам аз с моя калайдисан котел, а кладенчето отразява лицето ми и казва: „Какъв хубав облак!“

В дълбината си оглеждам бяла облакова прежда! —

казва кладенчето.

Над зелените листа и зелените треви тая бяла красота как се появи? —

възхищава ми се кладенчето. Но аз продължавам пътя си. Ето ме и над Авренското плато, където е проснала лилавия си китеник лавандулата. А по шосето кара велосипеда си раздавачът. И чантата му, натъпкана с писма и вестници, се друса на гърба му. Той и раздавачът казва: „Какъв хубав облак!“ И ме задява, гърлено ме задява: