Читать «Водовъртеж от противоречия» онлайн

Елин Пелин

Водовъртеж от противоречия

— Бае Стояне, дай още половин кило!

— Стига, бре Атанасе. Ти уж беше въздържател, пък днес какво си се отпуснал.

— Омръзна ми, бае Стояне. Ти нали ме знаеш. Аз съм човек от народа, изгубен сред множеството с моето просто именце Атанас Стоянов. Чиновник съм, работата си гледам, с партизанство се не занимавам, живея честно и просто като врабче. Любопитен съм, всичко ме интересува, обичам живота и надничам във всеки вестник като заек по градините. Не гоня слава, не търся известност, не търся голямо общество, защото не съм за него. Така, движа се между равните на себе, простите, народните хора и съм доволен. Ум голям нямам, затова и особено мнение за живота не си съставих, приех го такъв, какъвто е, с лошото му, с доброто му, с мизерията му, с мръсотията му. Никой не ме е почувствувал, когато съм дошъл на света, никой няма да почувствува, когато си отида. Никога не съм мислил да ставам прочут. Слава не гоня и нямам способност да я постигна. Мои другари станаха велики хора, поети, писатели, еснафи. А най-тъпият и най-долният министър стана. Щастието му проработи. Пък аз не им завиждам, ами даже се радвам. На поетите книжките чета, на докторите — фирмите, а на министъра — изявленията. Имам така някаква естествена нужда към разни въпроси и въпросчета. Това ми е недостатъкът и от него страдам. И понеже ме е страх собствено мнение да си съставя, да не би погрешно да излезе, аз се ползувам от мнението на другите. И пак за глупав не минавам. Пък и жените не презирам. Напротив — обичам ги, и тъй, създал съм си навик, да ги гледам по улицата и грозните, и хубавите — без разлика. У всички има нещо интересно, нещо, което привлича. И от модите се възхищавам. Пък ми се харесва и туй у жените, гдето се червят, пудрят, ноктите си боядисват, изобщо гдето се докарват, дето се стремят да се харесват.

А? Нали е хубаво това? Аз го намирам за хубаво. Приятно ме дразни. Не съм лицемер да твърдя противното. Бях решил даже да се оженя, защото се влюбих. И каква любов? Игра. Прелестна игра, без ах, без ох. Срещу моята квартира на прозореца открих една красавица, ластовица. Завъртяхме театрото. Изпълни ми се душата с радост, с песен, с пролет, с цветя. Добре, но моят недостатък, за който ти казах, ме изяде. Боях се от собствено мнение и чаках загадките на живота да разрешават други, а аз да приемам тия разрешения безразсъдно. Отидох на една сказка. Именит писател ще говори. Аз пък имам слабост към авторитетите. Отидох. Темата беше „Любовта не е фар“. Никога не бях чул от някого, че любовта е фар. И ме заинтересува това, че тя не била фар. Пропуснал съм, рекох, някое мнение. Нека ида да си отворя очите. Отидох, чух, разбрах и се уплаших. Защо ми е любов, като не е фар? Фар! Голяма дума! Страшна дума! Сви ми се сърцето, уплаших се от любовта и преместих квартирата си. Мъчно ми беше, но… Отидох на друга сказка: „Когато любовта е болест.“ От нея разбрах, че моята любов е била тежка болест. И вярно, страдах много. Но понеже и от болести ме е страх, преместих квартирата си още по-далече от унищожаващия бацил — хубавата ластовичка на прозореца. Отдалечих се от нея.