Читать «Воайорът» онлайн

Борис Виан

Воайорът

I

Тази година курортистите, изглежда, изоставиха Валийоз заради по-шумните курорти. Снегът по тесния път, който осигуряваше единствения достъп до селото, беше девствен, а капаците на „хотела“, ако може така да се нарече мъничката хижа от червено дърво над Скокът на елфа, сякаш бяха залепнали за прозорците.

През зимата Валийоз потъваше в летаргичен сън. Не успяха да направят от това усамотено място модерен курорт — не се поддаваше. Няколко рекламни пана, останали от тези впечатляващи опити, скверняха известно време суровия величествен пейзаж на Котловината на трите сестри, но коварните и непрестанни атаки на силните ветрове и дъжда, който разрушава с времето и най-твърдите скали, отново ги насякоха на дъски и те се покриха с мъх, сливайки се с дивия декор на долината. Голямата надморска височина на местността обезкуражаваше и най-калените, на останалите тук не се предлагаха леките удобства на влековете, лифтовете и луксозните хотели, предназначени съвсем съзнателно за опразване на портфейлите. Самото селце Валийоз бе пръснало своите четири-пет къщи на шест километра от хижата, в една закътана гънка на планината, така туристите, които отсядаха в хотела, се чувствуваха пропаднали накрай света, в някаква чужда земя, и щом влезеха, с явна изненада установяваха, че хотелиерът говори на техния език. „Говори“ — ако можеше така да се каже, — защото този мълчалив човек, с обгоряло от дългите преходи в планината лице, не произнасяше повече от три думи дневно. Впрочем гостоприемството му беше толкова сдържано, липсата на въодушевление — така очебийна за всеки, който се опитваше да се настани тук, че пустотата и спокойствието на мястото бяха лесно обясними; само истински фанатици можеха да се приспособят към такова хладно посрещане. Затова пък главозамайващите склонове, изсечени сякаш нарочно за бързо спускане, бяха награда за най-издръжливите, оправдаваха тяхната упоритост и засипваха с божествен сняг смелчаците, които се забиваха така далече от модерните курорти.

Жан забеляза хотела от върха на стръмния склон, който току-що беше изкачил, пухтейки от товара на ските си, от тежкия куфар и надморската височина, взети заедно. Беше точно както му бяха казали: невиждана гледка, самота, остър вятър, който брули яростно, въпреки слънцето, струящо от всички страни. Спря, изтри челото си. Беше гол до кръста, не обръщаше внимание на вятъра и силните лъчи на ослепителното кълбо позлатяваха кожата му. Видя близката цел и ускори крачка. Обувките му потъваха дълбоко в снега и оставяха отпечатъци от назъбените каучукови подметки. Сянката в дъното на стъпките имаше бледосиния цвят на водна повърхност. Обзе го искряща радост, радостта, която човек изпитва при допир с девствената чистота, радост от цялата тая белота, от това небе, по-синьо и от средиземноморското, от тези ели, натежали от захарни кристали, и от червената хижа, която сигурно бе топла и уютна, с голяма белокаменна камина, в която цепениците горят без дим, с плътен оранжев пламък.

Жан спря на няколко метра от хотела, развърза ръкавите на дебелия пуловер, увит около кръста му, и се облече. После опря ските си на стената, остави до тях куфара и изкачи с три крачки дървената стълба до терасата, която опасваше сградата на метър от земята и през която се влизаше в хотела.