Читать «Влюбен, но беден» онлайн - страница 3

Картър й благодари и обеща да спази точно уречения час, после побърза да види майка си, която го чакаше да одобри покупката й — бронзова статуетка на Диана.

Продавачка с малки очи и сплеснат нос уж случайно мина край Мейзи и й намигна съучастнически.

— Ти май удари кьоравото, а Мейзи? — попита свойски тя.

— Господинът просто поиска разрешение да ме посети — отвърна високомерно Мейзи и пъхна картичката в пазвата си.

— Да те посети? — отекна насмешливо другата. — А не ти ли предложи да те заведе на вечеря в „Уолдорф“ и да те поразходи с автомобила си?

— Я стига! — отвърна отегчена Мейзи. — Ти просто си побъркана на тема хайлайф. Може би това е от времето, когато твоят пожарникар те заведе в китайска кръчма. Не, за „Уолдорф“ изобщо не стана дума. Но като гледам картичката му, той живее на Пето авеню. И ако рече да ме заведе на вечеря, мога да се обзаложа, че няма да ни обслужва китаец с дълга плитка.

Когато Картър настани майка си в лимузината и се отдалечи от Магазина, нещо го жегна в сърцето и той стисна зъби. Съзнаваше, че в целия си двайсет и девет годишен живот се влюбва за първи път. Но това, че обектът на неговата любов толкова лесно се съгласи на среща с него на някакъв уличен ъгъл, макар и да го приближаваше към желаната цел, изпълваше душата му с мъчителни съмнения.

Картър не знаеше какво значи продавачка. Не знаеше, че й се налага да живее в стаичка, която не е за хора или в тясно жилище, натъпкано с всякакви близки и роднини. Най-близкото кръстовище й служи за будоар, паркът — за гостна, а многолюдната улица — за градинска алея за разходка. Обаче това не й пречи да бъде господарка на себе си, толкова самостоятелна и горда, колкото и всяка знатна дама.

Две седмици след запознанството им, Картър и Мейзи влязоха една вечер в малък, оскъдно осветен парк. Намериха една уединена пейка с дърво над нея и седнаха там.

За първи път ръката му се обви около талията й, а нейната златокъдра главица легна блажено на рамото му.

— Господи! — въздъхна благодарно Мейзи. — Как не се сетихме по-рано за това?

— Мейзи — подзе Картър, — сигурно знаеш, че те обичам. Аз най-сериозно те моля да се омъжиш за мен. Вече ме познаваш толкова добре, че не може да изпитваш някакви съмнения. Ти си ми нужна, Мейзи, трябва да бъдеш моя. И никак не ме интересува разликата в общественото ни положение.

— Каква е тази разлика? — попита Мейзи.

— Ами няма никаква разлика — побърза да каже Картър. — Тя съществува само в главите на глупаците. Аз съм в състояние да ти осигуря разкошен живот. Социалното ми положение е повече от добро, тъй че разполагам с неограничени средства.

— Хората така говорят — отбеляза Мейзи. — Може и да преувеличават. Предполагам, че работиш в деликатесен магазин или в някое бюро за конни залагания. Толкова глупава ли изглеждам?

— Готов съм да ти представя каквито искаш доказателства — каза меко Картър. — Много те обичам, да знаеш. Влюбих се в тебе още щом те видях.

— Всички така говорят — разсмя се Мейзи. — Дай ми човек, който да се е влюбил в мен от трети поглед, и аз ще му се хвърля на шията.